Селото разказва приказки

За втора година подред на Коледа е пролет и от земята извират кокичета. Цъфтят едно по едно, минута по минута и се правят на сняг. Заблуждават децата, а децата заблуждават тях. Изкореняват ги и се замерят с листата им. А всъщност се питат обича ли ги или не ги обича обичаният. Слънцето изгаря току-що родените и загинали бели полупрозрачни крайници на кокичетата, а малките крачета тичат около огъня, като че в тях се е вселил духа на древни шамани и чародейци. Пушекът прикажда цялото село от последната Дочова къща до първата Беньова. Сенки на моркови се виждат като погледнеш нагоре. Там чакащи прераждане снежни човеци плетат капани за сънища. Бързат да ги пуснат над селото преди да е станало късно, за да могат да отидат там пожеланите, измислените, невъзможните светове, сънувани в навечерието на празника. И да увиснат, като обесени - неизживени. Под тях са заложени фойерверки, които да опръскат черно-бялата картина в цветове. Да изпепелят старата година, която бе по-къса от предишната и по-дълга от следващата. Кибритът е скрит под елхата. Кори от портокали са се разстлали по пътя към центъра. Мирише. На площада голяма дървена маса чака около нея да затракат протезите на баби и дядовци, вървели три дни и три нощи, за да не изпуснат Бъдни вечер, която утре ще е Бъдни вчера. А докато се върнат обратно в домовете си, ще са я забравили. Няма да е била. Ще има само остатъци от храна в устата им – от питката, от чушките, от боба, от фурмите. Никой не се е сетил да си вземе четката за зъби, този мияч на спомени. По-добре да пътуваш с по-малък товар към празниците. Светлината в пет часа следобед е розова, градът, някъде в далечината, със сивата си уста поглъща слънцето и го маскира като луна. Нахлузва му червена шапка и го праща да обиколи света. А на другия ден хората се будят от кукуригането, мученето и цвиленето му. Някои от собственото си хъркане. Свети. Нов ден стъпва с прокъсаните си цървули върху главите им. Скача от едната на другата. На по-празните се подхлъзва, на по-пълните си почива, а по-старите ги прескача. Старае се да не ги заболи и да не оскубе косите им. Светофарът на гарата свети в зелено и прави магии за влакове, от които да слязат лелите, вуйчовците, внуците. За да прерасне всичко в прегръщане и целуване. На площада, на линията, на масата, на пътя. Обядът е сложен. На всички им се ядат приказки за неслучени неща.

АНГЕЛЪТ МИ

Много ми е отслабнал ангелът. Няма сили да ходи, пък камо ли да лети. Карал диетата на всичкоправенето. Изморил се. За здравето си не помислил изобщо. И за формата си. 90-60-90 не е идеалната форма за ангели. Сила им трябва на тях, за да са истински хранители. Да се грижат за нас. Ангелите ни пазят от това много да мислим. Шептят ни да не прекаляваме и ни хапят мекото на ухото. А моят какво – аз да го мисля. Ангел-анорексик, който повръща чуждите думи, а със своите пуска водата. Мие си лицето със запушени уши, докато аз му крещя: Яж, ангелееееее. Като готвачка в детска градина, която сама не би изяла храната, която е сготвила. Ангелът ми е непослушното дете, което ми вика „не ща“ и се напикава в леглото. Аз определено не съм готвачка, защото нищо не съм сготвила. Не мога. По-добре и да не рискувам. Че ще взема да му опожаря крилата на ангела, да му запаля фитила и да ми гръмне на рамото. И съвсем за нищо да не ставаме – и той, и аз. Ангел-динамит на скалисто рамо – зона, която трябва да бъде отцепена. Той определено не е дете. Сега го гледам как върви – посърнало и нескопосано. Прегърбено едно такова, сиво. То това не е ходене, а влачене, пълзене. Ангел-охлюв-Квазимодо, минал покрай Париж. Стегни се, ангелееее. Коледа идва. Той се сепва. Казва ми, че по Коледа нямаме нужда от ангели. Само чудеса се случвали. От тях ли да ни пазят. Затова заминавал. Ангел-бунтар. Оградил с кръгче датите от днес до Нова година на календара ми и написал с шарени моливи: ПОЧИВКА. Прав ти път, ангеле. Ще пропуснеш. Какво. Последните дни на последните редове нямат какво да кажат. Те чакат и мълчат. Докато ангелите си правят банкет някъде в Лапландия. А после никой на никого нищо. Като всяко добро начало.

в болест и здраве

на сто градуса завирам
дишаш изпаренията ми
за да си лекуваш синусите
влизам през носа
и ще ти изляза през него
ваксинирах те
но имунната ти система
не противодейства
взаимодейства с всяко чуждо
дишане уста в уста
само микроби си целия
идваш да те приема
в моята клиника
където се лекува
с чай
чесън
джаз
препечени филии
и лукчета
това е частна клиника
и ще трябва да си платиш
осигуровките
за да съм сигурна
че ще оздравяваме заедно

цитати от вчера

„галериите не работят в понеделник“
Галерията в главата ми е принудена да отваря врати всеки ден. А не й се работи. Поне в понеделник. Тогава бих се оженила. За друга галерия. И да й бъда вярна само в понеделник. Всички останали дни да обичам до смърт други музеи и арт инсталации, които включват щепсела си в главата ми. За да крадат тока и посетителите ми. Щях да се оженя за теб, Микеланджело, ако не беше заспал в понеделник.

„можете ли да ми дадете цигара“
Качулка без глава в нея. Само една черна протегната ръка с черно под ноктите. Подута, противна, молеща ръка. Иска още две минути самота и да завие устата си с дим. А дъждът не обича да сме сами и гаси цигарите ни. Дъждът кара мозъкът ни да настръхне. И залепя кичури коса върху устите ни, за да ги завие и да ги накара да млъкнат. Да пият от водата, която се стича от косата. Да ядат нацъфтелите й краища. Дъждът изпълнява всичките ни първостепенни нужди. Които ние, както винаги, сме забравили. Даже целува телата ни.

„защо се държиш така“
Писмо до най-близкия. В което вместо да даваш отговори, се питаш същите въпроси. И във всяка следваща дума, която пишеш, намираш още. И се чудиш дали няма да ти свърши мастилото преди да си написал отговорите. Та ти дори не си химикалка, а молив, който всеки ден доброволно подостряш в острилката на ежедневието. Няма да ти свърши графита. Ще ти свърши живота.

„сама избирате пътя си“
Думи от дядо, какъвто никога не съм имала. Дядо, който ми говори на Вие. Представям си пътя си като Шишман. Много магазини, където можеш да влезеш. Много улици, по които можеш да завиеш. Много барове, където можеш да се загубиш. Многотия. Ако ти писне в бара отиваш в църквата, за да се помолиш на Бог и да го питаш дали изобщо си на вярната улица. Дали това е вярната любов? А неговият номер е зает. Операторът ще предаде за обаждането ти.

„гррр грррр“
Страх ме е от гълъби. А те постоянно припознават косата ми с гнездо и обикалят около мен. Един върви по парапета, на който съм седнала. Истински дебел, надменен гълъб. Цар. Върви към мен и ми говори. Че ме бил виждал и преди. Бил ми акал на перваза. Нападал ми бисквитите. Насъсквал други гълъби срещу мен. И идвали на групи в сънищата ми. А сега по-добре да съм си тръгвала. И да не си помислям да подавам сигнал в полицията.

Аз определено съм вчерашна!

фабричен № 17767

Тя. 70% вода, капка чистосърдечност, късове душа и червени кичури в косата. Нето тегло: 56 кг. Произведена на 22.03.2090г. Срок на годност: най-добра до навършване на 33 (след това със запазени вкусови качества).
Той. 70% вода, доза интелект, купчина събрани фасове в джобовете на якето. Нето тегло: 72 кг. Произведен 2073г. Изтекли срок на годност и вяра. Фабрични дефекти: прекалена чувствителност и лудост. И двамата на пазара „Живот“ или животинския пазар. Продават се, но не могат да бъдат купени.
Тя се събуди и избърса потта от челото си. Пак сънува как се движи по поточната линия с още много такива като нея, още безжизнени, глухи, онемели тела. Една от машините се обърка и се стовари върху главата й, сякаш искаше да й сложи капачка. По-добре така да беше станало, вместо да й имплантират мозък, сърце и още 21 грама. На кого му трябват тези съставни части? Станали са вече безполезни, просто пълнеж, за да не бие на кухо. Като дините на съседния щанд, които всички почукват и се правят, че са придобили съвсем ясна представа за вътрешността им. А жените, те никога не са разбирали тази част с почукването, вадят прозрачните си айфони и сканират динята. Безплатно приложение. Към техния платен живот. И нея я бяха почуквали, един грубо, веднага след като я беше купил, на масите за тестване на стоката. Там, при контактите, където можеш да изпробваш коледните си лампички. Може би я бъркаха с украса, да свети само по празниците, да имитира уют и близост. Всъщност за това беше направена, същата, като всички на улицата, само че от другата страна на витрината. На първа страница на промоционалната брошура, по бански, с перфектни форми. Ако си позволеше да качи някой килограм, я прибираха отзад, изолираха я, докато не възвърнеше почти съвършения си вид. Почти, защото съвършенството отдавна се изтърка. Не ги правеха вече такива, чарът се върна на мода. Един друг я купи на първия ден от лятото. Влезе в магазина, за да си вземе мляко и я видя. После в количката – жена и мляко. Касиерката извади последни остатъци любезност от себе си и го поздрави. Той сякаш не я чу. Това я ядоса и тя навря двата си пръста пред лицето му, за да щракне и да го накара да й обърне внимание:
- В брой ли ще плащате?
- Да.
- Точки събирате ли?
- Не.
- От мен да знаете, господине, с това поведение няма да се разберете с това момиче. Пазете я, или лично аз ще се погрижа така хубаво да ви щракнат, че да не можете да пазарувате никога повече. – завърши изречението си с широка усмивка, като че току що му беше пожелала „приятна ваканция“. Той я погледна напълно безчувствено и се обърна към покупката си. Тя се сбогуваше с касиерките, които й бяха станали приятелки, семейство. Пожелаха й никога да не се върне и всички хвърляха надежди и очаквания към клиента, който я купи.
Първите им два месеца заедно бяха красиви. Той я кръсти Ема. И Ема се привърза към него, защото не я беше завързал за себе си. Позволи й да бъде нормална, истинска, като създадена от Бог, а не от завода в Бургас. Разказа й, че преди нея се влюбил, но не в магазин, а на плажа. Живял със съпругата си 7 години, но тя починала в нелепа катастрофа. Призна й, че я беше купил, за да намери заместител, някой да играе ролята на морфин, който притъпява болката. Любов тук не можа да се роди. Затова в края на годината той я върна в магазина, за да й даде шанс да бъде обичана. От някой друг. Но хората, които си купуваха партньори не бяха от най-чувствителните. Това за тях е лукс, като колата и апартамента. Най-богатите си правеха жени и мъже по поръчка. По снимка. Не един и двама брадпитовци можеха да се срещнат на улицата – един в Африка, друг в Китай. Старите идоли, размножени. Тя се върна в магазина. В дните, които не трябваше да стои на витрината, четеше книги. Чакаше.
***
Него дълго време никой не го купуваше. С всички тези странични ефекти. Не искаха да си навличат проблеми. Това не му пречеше. Крадеше от магазина цигари и пушеше на витрината, държеше да покаже, че има и боклуци вътре. От тия стоки, които си стоят там, ама никой не ги взима, защото само ще събират прах. Човек, като се покрие с прах, после не може да се изчисти. Може да пробва с Vanish, ама сърца с белина не се перат. Неговото сърце си беше проблемно, неведнъж викаха линейки или завършваше в изтрезвителя след поредната алкохолна среднощна идилия. Въобще поддръжката му се оказа скъпа и трудна, обаче си имаше закони. Евтаназията, дори за продуктите, не е позволена.
Един ден в магазина влезе странна жена, обаятелна, някак специална. Веднага й личеше. Започна да оглежда хората за продан, разделени в различни категории – произведено в България, последна колекция, втора употреба и т.н. Той беше в сектора с дефектите – по-евтини, по-грозни, повечето, създаващи постоянни проблеми. Тя го загледа… гледа го дълго и накрая му каза:
- На тебе скучно ли ти е тука, какво правиш по цял ден?
Той й хвърли един разточителен поглед, извади цигара и я запали. Какво сега да й обяснява, някаква интелектуалка ли е тая, какво се интересува точно пък от него, дето никой не го е погледнал през всичките тези години, а и с тия лисици, които й стърчат от кожуха прилича на същинска психопатка. Като него. До там го доведоха мислите му и моментът на това осъзнаване продължи дълго. 5 минути нито дума. Накрая тя се обърна и тръгна към изхода, видимо разочарована. Обаче той й подсвирна и извика след нея, като на сервитьорка:
- Да не искаш да ме купиш случайно?
- Имах такива намерения, сравнително изгоден си, напълно подходящ за това, за което те искам. – каза тя, докато крачеше наобратно – съблазнителна, с високите си лилави обувки.
Значи да влезе в употреба, та нали това е най-хубавото, което може да се случи на една стока. Стана, поизтупа се, приглади прошарената си коса и я хвана под ръка. Тя плати и излязоха навън сякаш напускаха някакъв бал.
Вече се казваше Ян. Един месец всеки ден тя го караше да разказва – за това как е живял, какво чувства, какво мисли. Това първоначално го изнервяше. Колкото и парадоксално да е, досега той си беше свободен, непринадлежащ на никого. Накрая обаче тя му каза истината, искаше го, за да играе в театър. Никога досега не беше правен такъв експеримент с човек-продукт.
Репетициите вървяха много добре, всеки ден по три часа в някакво малко мазе. Тя го караше да стига до крайности, чукаше се с него след края на всеки ден, вдъхновена от талантите, които откриваше. През това време той поумня, нещо се пречупи в него, не искаше само да руши и да се противопоставя, поиска да бъде щастлив, известен, богат, да има деца. Абе точно като човек - колкото и да има, винаги иска повече. След премиерата на пиесата новините гръмнаха, той стана звезда, взимаха му интервюта, каниха го в предавания. От издънка стана гений. Ей така, случайно. Засенчи нея, тази, която го беше открила, преобразила и създала отново. Това я озлоби, тя реши че трябва да си отмъсти и го заведе да си направят татуировки, уж в знак на любовта им. Той не знаеше, че ако се причини такава промяна на стоката, тя не може бъде върната в магазина и се изхвърля, обречена. Малко са тези, които обгрижват изхвърлени продукти, предпочитат да се придържат към бездомните кучета. По-лесно, а и пак помага срещу съвестта.
След месец тя се обади да дойдат да си го приберат. Той бесуваше, искаше живота си, парите си. Животът и парите на Ян. Не своите. В колата видяха татуировката. Боже, сякаш камък падна от сърцето на служителите. Сега просто щяха да го оставят до кофата, вече не е тяхна грижа.
***
Тя чакаше да се случи. Нещо. Понякога докато чакаше, гледаше телевизия. Позна го, този от съседния ред в магазина, този мръсник, който й вдигаше полата, когато стана на 12. Тя оцвети черно-белите си спомени за него, винаги й е харесвал по някакъв извратен начин. Не можеше да мисли за нищо друго. Влюби се. Такова наивно, детско. Любов към този от телевизора. Същият ден, когато него го оставиха отвън, тя беше на смяна на витрината. Видя го и не можа да повярва, че е той. Веднага измисли план да отиде да изхвърли боклука, щяха да й позволят. Тя беше от добрите момичета. Излезе от магазина и го заслепи с блясъка, който излъчваха очите й. Той също я помнеше. Това за миг го накара да забрави какво му се е случило. Тя седна до него и започна да говори много бързо, езикът й се заплиташе, дъхът прескачаше, но изля натрупаните в нея камари. Той се усмихна, заговори й тихо, монотонно и тъжно. Накрая каза:
- Имам пари, които не можем да похарчим, защото не сме хора. Имаме чувства, които няма да доведат до нищо. Имаме живот, който не може да остави след себе си друг.
Тя го погледна, усмихна се и каза:
- Освен всичко, което имаме, имаме и този момент, нали?
Прегърнаха се и зачакаха последствията, охраната, дъжда, утрото или вечерта. Все едно. Направени за чакане, пак такива безименни. Защото в това време всеки е никой и никой не е от значение.

веднъж

обичам от първия път
на втория вече не ми се обича
не разчитам индигото на собствените си спомени
кое ме е влюбило
безброй многото точки
се свързват в разлика
голяма като светлинна година
с една единствена отминала Коледа
отпътувам за друга галактика
за едно отначало
а всяко начало осветява
края на първия път
в който съм се родила
приятно ми е, не се познавам
още не съм се обикнала

аз, въпросителна

Как се влиза вътре ако те няма? Как да бръкнеш в себе си и да се извадиш? Аз пробвам вече дълго. И нищо. Там, откъдето идвам, не се намерих, а и тук ме няма. Или поне не се виждам. Ще ми се да се зърна за малко. Да се отразя в очите на другите за малко. Другите приличат на мен по разни неща. Хора са. Оттам започвам. И ако те са аз и аз съм аз, ставаме ние. Кои сме ние, ако всички сме аз. Многото аз ме объркват. И дори някой ден да има само едно аз, знам, че пак ще го изгубя. И всичко ще започне отначало. Къде съм? Виждате ли ме? Сега пиша с една открадната химикалка. И сигурно съм откраднала още много. Аз съм крадец. И другите значи са крадци. Сигурно те са взели мен. И не ми дават да се видя, да си отида на свиждане. Дали откраднатите вещи живеят в затвора заедно с тези, които са ги откраднали? Седя на тъмно денем и нощем. Като в килия. Не плача. Само ме е страх от празното.В настоящето и бъдещето. В миналото невинаги е било празно. Там съм се срещала със себе си. Много сме се сближавали и много сме се залъгвали. Но ни е имало заедно. Цялото е било.
Ако все пак някой ме види, да ми пише, да ми даде знак. Накъде е пътят и как да стигна. „Няма начин да се объркаш“ не ме устройва. Отсега да знаете. Винаги се обърквам, особено когато няма начин. Затова си казвам, че има. Позитивна съм. Добре де, ама къде съм. Виждам тук-там големи плюсове, но това не съм аз. Позитивна е думичка като всички останали думички, които излизат в тълковния речник като търсите името ми. Не съм думички. Когато един ден наистина се превърна в плюс, ще ме придружават няколко думи. Надявам се не банални.
Стига съм си се изплъзвала. Нека ме има. Да изчезне тази постоянна тревога, че живее някой от мое име, който не е съвсем аз. Присъства тук или някъде без същината си. Гледа ме отсреща една касичка. В нея ще се събирам ако си видя някъде частите. И ще забогатея много. Милионерка ще съм. Но за да се пусна навън цялата, ще трябва да счупя касичката. Счупеното носи щастие, нали?
Ще събера смелост, че и нея не съм си намерила. Дано ме спъне утре някъде на пътя! И да счупя само касичката. Не себе си.

ретроспекция

Нито сме такива, каквито сме били. Нито сме такива, каквито сме сега. Нито сме някакви изобщо. Ние сме над, под, около, в. Много глави, събрани в кукувичето гнездо. Да мътят собствените си преживелици. И да ги пренасят нелегално през граница. Прибрах се. Сега стоя на отворена врата и ме удря течение от спомени. Ще настина завинаги и няма да помня нищо. Има време дотогава. Ку-ку. Казва кукувичката в мен. Засега се прибира обратно след всяко кратко или дълго "ку-ку", но знам че някой ден ще излети през един от прозорците ми. Те са общо много и не затварям капаците им. Ще лети, момчетата от другата улица ще я целят с прашки. Тя ще трака с човката си и ще пее на караоке. Като една истинска птица. Която не става за ядене.

Кукумицин пикчърс призент: Три момичета, а понякога и един лорд по улиците на Лондон
неотдавна.

kukumitzin pictures from Kalina Palaveeva on Vimeo.

послание

Капна ми. И после водата изгоря.
Капна ти. И лятото се запали. Цялото.
Зеленото изчезва.
Синьото си остава в морето.
Хората са любимата ми тоналност.
Раковината си я отварям и вътре цветове.
14:30
Утре, вчера, миналата година.
Виена, Русия.
И много чаши пълни с мед.
Строим си мечти. И си закопаваме спомени в двора.
Ако го има.
Масата е моя. Или твоя. Не я искам. Не я имам.
Абсорбирах. Ви. Нас. Много.
+ енергия. Риба щука. Научавате паролата и намирате богатството.
Което е от другата страна на въдицата. И го издърпвате.
И улавяте.
Смях. Тук-там, горе-долу, сутрин-вечер. Вечност..
Четири стаи. За всяка по едно малко радио.
Слушайте, танцувайте, правилното е в сърцето.

кривото

В кривото се случва нещо
между влизането и излизането
омазани с кетчуп пръсти
дълго чакане и дълго говорене
празни приказки
и пълни чаши
пяна по краищата на устата
утаяване на енергията
няколко погледа
стотинки на масата
взимане на малки решения
вършене на незначителна работа
заслужена почивка
незаслужен бакшиш
неизползвани прибори
нещо не му е наред
кривото никога не е било право
но май това му е хубавото
на него
и на другите навици
хората вътре са все същите
с прави коси
и малко пари
криворазбрани
от цивилизацията
или криворазбиращи я
виждала съм ги
знам, че и те мен също

Наопаки

Стъпваме в облаци, когато пътуваме. Когато тръгваме. Докато стягаме багажа. Стигаме някъде и ни заболява. Липсва ни. Някого. Нещо. Знаем, че сме и липсвани. От някого. От нещо. Слънцето свети в краката ни. Като не помним, се срещаме с щастието. Като се сетим, ни затрупва тъгата. Валят отгоре хора, къщи, места, спомени и небето под нас почернява. Стъмва се и ни замръзват краката. Бършем сополите и гледаме нагоре. Млечният път е нашият и е почти магистрала. Голямата мечка е станала планина. Много стара. А звездите не падат никога, защото имат земно притегляне. И нямаме право на желания. А право да ходим по небето понякога? И да се завиваме с купести или перести одеала? Или това ни е предназначено за после? Когато няма да го има мозъкът да си спомня, сърцето да бие и носът да тече. Какво ще завиваме? Разопаковаме, слизаме, слънцето залязва по стъпките ни. Вадим юргана от скрина и си лягаме.

и(з)стина

Чашата на точки не е термо чаша. Аз съм термо тяло за неща от вчера. Вече престояли.

врачуване

Илюзия за слънце
и празен простор
там започвам
далече от веднага
чакам знака
за предимство
че засега е стоп
а дори още не карам курсове
и не шофирам
през думите
колко ли ще е трудно тогава
да ги събирам
товаря в багажника
и изхвърлям на сметище
където никой не чете
защото никой няма
а би било по-правилно
няма никой
или просто така сме свикнали
да вярваме във вярното
да си присвояваме неща
които не се купуват
да ги изплащаме цял живот
трудно ми е да комбинирам постоянно шифт и ентър , за да отивам на другия ред
но така някак си върви и в главата ми
затова понякога ме боли
от много едновременно
натиснати клавиши
вероятно комбинацията не е права
писане
като гледане на карти е
изводи обаче не намирам
в главата си се опитвам
да докажа теоремата
на съществуването
смисъла
пак
смисъла на съществуването
май че го знам
но нямам доказателства
никакви
кафето не знам дали е добра идея
при положение че никога не е било
сега ли ще помогне
ръката е протегната
потвърдете
потвърждавам
аз решавам
малки решения
които отлагам
и накрая
не взимам
колко мога да отлагам точно
някой да ми каже
лимита – колко утрета точно ще има
че да си казвам от утре започвам
каквото и да било
много станаха вече
тези думи
за миг ще ги няма
а word никога няма да каже стига
освен ако не забие
както от време на време
става и с нас

аз и ти в лева

Пиша се на несъществуващи редове
Търсиш думите ми в несъществуващи речници
преписваш ме в своя тефтер
а после намираш листата откъснати
google translate не върши никаква работа
в случаи като нашия
ти минаваш на езика на тялото
аз вдишвам и застивам
намирам и пиша многоточие
на рафта ми остана твоята книга
залепена цена 9 лева
ще го попрявя на 10
когато я довърша
и я препродам

скрито

заровила съм се в пясъка
вижда се само ръката ми
държаща цигарата
чакам те да я хванеш
да изхвърлиш фаса
да изровиш тялото
да го целунеш
да го завиеш с облака
да го посолиш със залеза
да го прегърнеш с прилива
да отбележиш върху него лицето си
а после да си отидеш
да остане ръката протегната
хванала този път мидичка
пълна с фасове
от изпушените желания

Съм несъм или свободата да бъда несбъдната

Съм бялото на пешеходната пътека
ама онова изтърканото
което доскоро имаше отпечатъци
от стъпвано
Съм бунгалото до морето
онова почти сринало се
дом на една дървеница
огряна от слънцето
изцедено от дупките
Съм гнилото на жълтата круша
оная скършилата се
отгоре на къщата
падам точно в улука
засядам завинаги
Съм втората гърбица на камилата
по-високата и по-кривата
докато съществувам
преча на себе си
извор съм
на беди
Съм рамката на картината
на оная гениалната
на която не трябвам особено
но не съм и излишна
Съм свободата на рибата в аквариума
няколко литра
или милилитра
при това квадратни
аз съм квадратната свобода
която никой не разпознава
Съм храната между зъбите
на човека
оная предизвикана на дуел
със сабята в края на вечерята
Съм пръста, с който се сочат
виновните
оня здрав показалец
Съм малкото и голямо никога
...Наум

дървото на живота?

Откъсвам те
Изцежадам те, за да те дегустирам
Отпивам те
Разливам те в устната си кухина
А после и навсякъде другаде
Преглъщам те
Посявам те в себе си
За да пораснеш
Да се превърнеш в дърво

на което да закачат мартеници
всички следващи мъже
които припознаят в мене
щъркел

чувство за притежание

Имам си МОЯ сапунен мехур
за малко
пълен с моя въздух
моята надежда
моя смисъл
Ти имаш ТВОЯ сапунен мехур
и ти за малко
сам си знаеш
какво си вложил в него
нещо важно
или нещо все едно
Обаче аз знам, че моят мехур си ти
няма кой друг да е
отразяващ светлината в дъга
дори дъгата си ти
няма кой друг така да ме оцвети
и знам, че ще се спукаш върху мен
но не ми пука
за миг
ще си МОЯТА пуканка
която изяждам
докато гледам
филма съчинен в мойта глава

а после
поне ще опиташ да чистиш след себе си
със сапуна да отстраняваш
мехурите
които причиняваш

на някой/го

Наложи се да ме почакаш
да си взема дозата
в-дъх-новение
за да разбера че трябва повод
не може само тема
наложи се да те почакам
да се появиш
да ми покажеш
себе си
непряко
енергийно
отдалече
някак
ама нали
отсъствието за всички ни
е повод
за изхрачване
на собственото съжаление
изплюване върху
усмивките на другите
споделяне
на собствената самота
.

Денят, в който не плача

ден първи
мокрото стига не по-далече
от миглите
които се разотиват
при бърсането на мъчното
с ръкава ти
маркират те с черно
да се знае
че си мой
и ти трябва да го разбереш
най-накрая

ден втори
вдигам наздравици
със сълзите си
докато
момичетата го карат на вино
като пресуша моето
минавам на тяхното
а после всички
лежим на земята
и търсим границите
между сълзи и смях
разликите във формата на лицето
и правим конкурс
гласуваме
за кривото

ден трети
сълзи ми само едното око
в бъркотията от щастие и нещастие
тече развълнувано
другото в отпуска
още не е напуснало
надявам се.
че ми трябва
точно за тия моменти
в които обичам да плача

ден четвърти
огъват ми се клепачите
от натиска
на вълните отвътре
изключвам си телефона
да няма снимки
някое
истеричнo selfie
към което да приложа
заплаха за самоубийство
времетраене – малко
универсалният лек
шоколад
и иронизиране
на процеса
и причините
без нужда от лекарско предписание

ден пети
няма да живеем вечно
върху супата плаче ли се
а в салатата
изобщо на масата
некултурно е
неуважително към гостите
на ресторанта
и живота ми
май трябва отдолу
да се завра
при отпадъците
отпаднали от веселото

ден шести
гневът ми
има два варианта
да се трансформира в сълзи
или крясъци
второто не го мога
затова хлипам безпомощно
докато наум
ти скубя косата
и завързвам на възли
крайниците ти
добре че извратеното
е под съзнанието ми

ден седми
сухо е и вътре, и вънка
ден без сълзи
ден за обичане
ден за бавно измъкване от леглото
нагоре с дупето
ден за бягане от другите дни
ден на приятеля
безпроблемния ден
за рисуване на картини
това е почти всеки ден
без другите шест
и искам много
да бъде международен

безкрай

Никога не стигам краищата
а все натам съм тръгнала
те стигат мен понякога
подминават ме и продължават
назад
да свършват в моето начало
окончателно объркана
май се боря за място на финала
е,
обръщам се и тичам с тях
защото искам да ги бъда
а те не ставали за бъдене
а за потъване
немърдане
връщане, а не отиване
как да стане с един билет
еднопосочен
с непопълнено поле
къде пристигаме
а от къде сме тръгнали
изтрило се

кога станахме двама?

17 февруари със закъснение

Random act of kindness day

Казаха ми, че днес било ден на добротата. Каза ми го един добър човек. Щеше да е странно да ми го каже лош. Как се чувства лошият човек в такъв ден? Празнува ли за здравето на добрите? Празник. Е, наздраве за празното, което ни пълни. Него празнуваме май. Всеки ден. Оказа се, че всъщност е ден на спонтанните актове на доброта. Спонтанно като да кажеш „обичам те“. Още по-спонтанно като да отвърнеш със същото. По детски. Помня, когато веднъж казах „обичам те“ и ми отговориха „мерси“. Честността е почти доброта, защото наранява, нали? Върху раната си слагам дрехите, за да не ми я виждат. А тя залепва за тях и ме боли още повече. Прикритието е нечестност. Значи недоброта. Значи бацил във въздуха, който дишам. Днес бях дете на три пъти. Със слаб имунитет. Дете, на което накрая пиян Дядо Коледа поиска да продаде кокичета. Нямам пари за такива работи. „Подари ми ги“, му викам. А той взе ръката ми и я опря в брадата му. Каза „на късмет ще ти е“ и я целуна. Такъв го искам Дядо Коледа. Истински. А не метафора на доброто. Защото от моя опит доброто пие и ми записва съобщения в whatsapp, че ме обича в 6 сутринта. Съвсем наистина. Доброто ми изкарва акъла. Доброто ми предлага drink and drive до Градина. Доброто си има жена и дете, но пипа всички момичета в заведението. Доброто ще стане предприемач и ще продава специалитет „Труди“. Празнувам това добро. Непрестореното. Простото. Което ми изпълнява желанията без да съм му ги казвала. Което не знае дори, че е добро. И изобщо не знае, че днес има празник. Доброто, което не помня или не възпроизвеждам в съзнанието си. Доброто без лук и горчица. Скъпото добро, за което не плащам. Почерпеното добро. Което ми свети в очите. И ми цапа пнаталоните с шоколад. Което краде от моето добро. И ограбена пътувам в таксито към вкъщи. Колкото по-ограбена съм, толкова по-щастлива съм. И ми расте вътре онова цвете от "Пяната на дните", ама е доброкачествено. Защото е слънчогледово. Расте моето слънчогледово добро.
Или нашето добро, а?

за любовта и езиците

преструваме се на обичане
най-много вечер
в праймтайма на любовта
и на другите зависимости
говорим си, а не се чуваме
повече пием
един дъх се спуска по парапета
на глътката бира
и корабокрушира долу
в стъпалата ми
ходът ми се заваля
мисълта ми още повече
ти не пиеш
твоите думи
стъпки
и постъпки
отдавна са заваляни
колкото по-неразбираеми
толкова по-обичащи
мислиш ти
предпочитам да ми говориш на италиански
ние хората разбираме най-добре
езици, които изобщо не знаем
а и така кофти думите
които искаме да си кажем
поне ще звучат добре

Изведнъж

Намерих те в пустото на мислите си
в нищото на погледа си също
случи се когато всичко не съществуваше
и времето
00:00
213
пристъп на паника по теб
тръгнах да те издирвам
в тълпата от никои
без подкрепление
а дори не знам какво ще те правя
ако те имам
затова си те представих
как си ме представяш
и ме търсиш наум
защото не знаеш какво ще ме правиш
за какво ще ме ползваш
ако ме откриеш
ако ме имаш
слизам от автобуса
а се надявам ти да слезеш от мен

It's always better when we're together

Петя не е само Петя. Всеки път е различна. С друго име, което винаги започва с "П".
Винаги обича. Обича хората, мъжете, храната. Самата любов.
Често греши, но накрая винаги излиза права.
Трещи, пада, става, смее се, пищи, изненадва и радва.
...и постоянно си почива в сърцето ми :)

p.s. STFT!!

разминаване

Очите ми колко са пораснали
навършили 18 години
очите на всички ви – също големи
разказват сами
за всичкото вътре
говорят на плочките
вместо на мене
животът в очите ни
отражение на плочките
докато се чудим от коя страна да си минем

Emergency calls only

Хармонията ми е хармоника
сгъната на сто хиляди
ръбовете притискат кръвообръщението
безсмислени спрели стенни часовници
тик.
так.
тик. так
тик так
тиктактиктактиктак
звукът от ръчния ми часовник
догонва всички останали
за да не съм назад с времето
дотук равносметката
хиляди пропуски
в раждането, в живеенето, в обичането
всичките са затиснати под ръбовете
между редовете ми
викам пожарната
да разгъне хартията
и ако е учила оригами
да я превърне в ракета
благодаря предварително

Компания

Тази вечер бях поканила някои необходимости на гости. Не дойдоха. Заминали са на коледна ваканция. Още в края на лятото. Единствената, която е тук с мен, е тази да пиша. И тя идва у нас понякога, когато не пие запален афтършок на някой бар и не се смее истерично по улиците. Заета е. Тук са и някои задължения. Не съм ги канила, гоня ги с крясъци. Уискито няма да стигне за всички. Виждам и някои възможности. Едни ги познавам. Други за първи път ги виждам и нескопосано им се представям. Както винаги. Много спомени на това събиране. Те навсякъде се бутат. Напоследък окупират сънищата ми. Ама и мечтите са дошли. Високи, сини, на извънземни приличат. По-красиви извънземни не съм виждала. Изведнъж става облачно от уискито. То ми действа като лято, не като алкохол. Първо e слънчево, почти идеално, а после следва посивяване. И горещ летен дъжд, който се изсипва в януарската ми вечер. Буря. И други милион бури в милионния град. Партито започва да става скучно. Иска ми се да остана насаме с моята буря. Или една друга.

Леглото е оправено и чака да си лягаме.

Опити за неопределяне

Чувство
забравено или незапомнено
изядено или повърнато
недогонено или надбягано
ухапано или ужилено
пържено или печено
Обикалящо или седнало
в стомаха или в гърлото
твърдо или пихтиесто
съществуващо или измислено
намерено или непотърсено

да - то
моето чувство в момента

Хроника на една репетиция и два живота

/по Мария Калинова/

Долу в подножието на вечерята или по-скоро обяда ни
изключихме лампите
всички столове бяха празни
напълнени с нашите представи за хора
които обичаме
всички те са пратеници
които никога не пристигат
Майсторът го няма
никога не е идвал
Като дойде, ние си тръгваме
Липсата му ни осмисля
управлява телата ни
да падат отгоре надолу
да разсичат черния въздух на две
Да стават черни като него
Бесилото си е на мястото
Една грешна мисъл трябва
И сме на него
А през останалото време сме Маргарити
които не могат да бъдат премерени
колко са истински
и колко изкуствени
Отражения на миналото в думите ни
бъдещето в лицата ни
и настоящето – бомбоубежище на животите ни
Добре, че сме вързали кучетата
че те и тях заедно с нас ще изядат
ако ги пуснем да бесуват
по Достоевски
Затваряме си очите
а всъщност играем на криеница
със съдбата
Тя брои доколкото иска
Ние доколкото можем

Знаем, че тя ще спечели
Не се отказваме
Трябва да се яде

Напук

Ние, хората, сме много добри в това да правим неща напук на другите. Това обаче се случва в редките моменти, които другите съществуват и изобщо са фактор. Помощен материал. Мотивация. Не сме овладели способността да действаме напук на себе си. Да стъпчем нашето собствено его. Да го наплюем с последната слюнка, която е останала в устата ни и ни помага да дишаме преди устните ни да са залепнали и да последва задушаването. Ако се осмелим да се разделим с нея и останем на границата, на ръба на нашето собствено съществуване, ще се срещнем с другия в нас. Борецът за оцеляване. Животното. Този, който няма какво да прави и именно затова прави всичко. Този, който не говори нашия език, а вие, лае и гризе собствената си опашка, за да не остане гладен. Защо? Мотивацията може би пак са другите – да ги има, да ги срещнем, да ги докоснем, да им се усмихнем. Страх ни е от самотата. Самото себе си ни се струва скучно. Защото си мислим, че го познаваме, че сме надникнали зад всичките му ъгли. Но те са толкова много. Многоъгълници сме. Като се ударим, си образуваме ъгли, нещо в нас се пречупва и губи облата си форма. Все си мисля, че всеки може да намери общ език със себе си, някаква обща тема. Но защо са ни тези остриета, ако няма, там някъде друго острие, което да се помести в нашите две. Механизъм. Отношението е механизъм. Задвижващ се от очите, от шията, от всяка частица, която трепти за другия. В механизма няма думи. Думите са негов продукт. Но чий продукт е самият той? На две животни, които нямат стопанин, нямат клетка и нямат хранилка, в която някой да им слага вечерята. Нямат колело, което да завъртят, за да произтече сам следващият ден. А уж живеем в зоологическа градина. Изобилието е илюзия. Ние сме илюзия. Уж напук.

Наднормено тегло

Качвам се на кантара
58 килограма - електронно
Друга е истината
3 килограма аз
Всичко друго любовта ми към теб
същата като коледната вечеря
банална, вкусна, безкрайна
тъпчеш се, лошо ти е, повръща ти се
ама не спираш - като за последно
Искаш всяка любов да е последна
преди още да е станала първа

рецензирам. се.

Протягам ръката си към вратата. Не, не ръката, първо рамото ми тръгва натам, после лакътя. После китката и пръстите. Изпънати. Очите ми ги бутат напред, дават им кураж някак си. Да я стигнат, да я отворят и затворят от обратната страна. Да вземат и мен. Вените ми и те са там. Почти в ноктите. Искат да излязат, да ме лакират и после да изрисуват с кръв пътя, който искам да извървя. Пътят на моето голямо щастие. Затварям очи и стъпвам. По чакъла на собственото си въображение и постоянно се спъвам в невъзможности. Невъзможни врати. Омекват колената ми , а отдолу се пълня с камъни. Много тежа. Как да издърпа ръката ми сама целия този чувал? Да ме износи. Мускулът ми трепери, не издържа. Откъсвам се. Тялото ми не страда особено, ще му порасне друга ръка, по-дълга, по красива, по-женствена, която ще стига всички врати. А пък откъснатата ръка тръгва на разузнаване и прави кариера. Виждам я в телевизора, който е в стаята. Дават „Семейство Адамс“. Влязла съм някъде. Поне някаква си врата съм отворила.

ром/антично

Пиша ти, че искам пак да ми шептиш отляво
там, от другата страна на масата
да пращаш капки вино
да се разливат върху мойто бяло
пиша ти, че искам да те има отначало
тук, може същата форма и цвят
да кацат гълъби
на всяко мое рамо
като ме загледаш
вяло
някъде отзад
пиша ти докато те търся под моето одеяло
намирам те
подушвам те
бълнувам те
А като спра да пиша, изговарям името ти
пак

Не е време да си говоря с времето

Минали са 29 минути от този ден. След малко, неусетно, а всъщност значимо време той ще свърши. Ето, още една минута потъна в края на песента, която звучеше. Тараторът ми изяде и друга. Сънят ми ще погълне половината ден. Нощ не съществува… само се натрапва с тъмнината си. Странно е как в тъмното можеш да се чувстваш едновременно защитен и изплашен. Самодостатъчен и сам. И отново – не знаеш какво искаш. 00:36 – искаш всичко, но кога? Ще ти бъде ли достатъчен този ден и изобщо колко дни имаш на разположение? Изкрещявам на ум. Достатъчно за какво? Сама се задължавам, а не искам – по течението съм, но мечтая за остров, почивка, хармония, сигурност. На острова ми става скучно и искам вълни, а ти ми даваш буря – прекаляваш. Нямам нужда от твоето повече, само от твоето толкова, мой безценен ден. Сега се казваш 00:41 и постоянно променяш името си. Оставям те да се случваш и вече ме изумяваш – сигурно и ти сега си говориш с мен, но не пишеш в тефтерче, а директно създаваш, градиш, понякога ми се подиграваш и се смееш на мой гръб. Харесвам те, може би затова ми продаваш произведенията си на безценица… знаеш, че обичам изкуството ти. Здравей, 00:49, странна минута си ти – тиха и същевременно безкрайно приятна и дълга. Познавам те откакто си се родила и съм с теб в смъртта, тоест бях и вече страдам по теб две минути. 00:51 е.

Косата ми е разчорлена, дрехите ми са разхвърляни, пламъкът гори ръката ми докато паля свещите (едната мирише на ябълка, а другата на боровинка). Всичко ще е така до сутринта, която е всъщност среда на деня.. и косата ми, и дрехите, и аромата в стаята. Еднаквост по време на минутите, константност даже във въздуха, когато не дишам. Защото сънувам и тая дъх насън. 01:00, а още не сънувам – най-хубаво е сутрин. Нямам търпение вече. Благодаря ти, че не бързаш, харесва ми този разговор – и простотата му и това, че няма нужда да стигаме някъде. Безцелни сме. И ти, и аз. Само сега де, иначе ни наричам разпиляни, а друг път смислени и важни. Най-важни или според времето си, от което следва и какво привличаме… да имаме, и какво отблъскваме.. да нямаме. Ние сме едно. Аз и ти, 01:11. Толкова дълго те чаках, вярвах в теб, исках да се любя с теб… накрая осъзнах, че в теб няма нищо по-специално. Аз създавам специалното, но успях, защото те имаше. Ще бъдеш ли завинаги тук? 01:12 ми даде отговора. Няма вечно, но усещането стои за дълго… за сега.

Нямам какво повече да кажа. Това са само думи, но това, което е в мен няма да се промени. Падам, падам, падам и не мога да чакам някакво утре да ме вдига и изправя. Ти, сега, не можеш ли? А, трябва ти моята помощ, но ти е писнало да ми говориш неща, които знам. Не съм пораснала. 01:18, ти можеш да направиш всичко. Един момент, после, след малко, някога, в бъдеще, не сега, има време. Кога? До кога?

В 01:23 всички останали часове и минути не съществуват… и няма спомени за милиардите, които са отминали, нито белези, нито надежди. Безвремие. Виждам преди да съм видяла и вярвам в теб преди да знам, че съществуваш. И исках да ти го кажа накратко. Душата, тялото, очите, ръцете, пръстите, косите ми вярват вкупом. Ахилесовата ми пета сама, единствена, се съмнява, а аз я тъпча, макар че ме боли. Абе бъркотия. Нали, 01:32, не знаеш от къде си се взела, била ли си в чуждо тяло. 01:31 родила ли те е в края си. Боляло ли я е? Никога няма да разберем. Но с белотата и светлината си не приличаш на нея. По-красива си. Гените се променят, порастваме като хора всяка минута и носим в себе си по нещо от изживените, останали за съвсем кратко в нас… минути.

Пожелавам ти лека нощ, 01:41, въпреки че знам, че няма да спиш. Ще излезеш, ще тръгнеш да пътуваш към млечния път и ще ме оставиш навън, на произвола на другите минути и заради теб ще ми е студено. Ще ме промениш и утре ще съм друга.

Монолог с теб

Бих робувала на твоя смисъл.
Честно да ти кажа бих робувала и на безсмислието ти, което е май доминиращо.
Нищо и никакъв си, но мислите ми те правят нищо и някакъв, а сърцето ми - нищо и всякакъв
Честито. Печелиш. Гласувам за теб, въпреки че за нищо не си се кандидатирал. А после ще страдам за избора си с глухи ридания, които няма да достигнат до ушите ти.
Ти си черната котка, която пресече пътя ми, но аз те превърнах в бяла лястовица. Измислих крилата ти и оцветих тялото ти в цвета на надеждата и светлината.
Бяга ти се от мен. Нека да бягаме заедно. Или както повече ти приляга – нека летим….