вторник, 25 ноември 2014 г.

цитати от вчера

„галериите не работят в понеделник“
Галерията в главата ми е принудена да отваря врати всеки ден. А не й се работи. Поне в понеделник. Тогава бих се оженила. За друга галерия. И да й бъда вярна само в понеделник. Всички останали дни да обичам до смърт други музеи и арт инсталации, които включват щепсела си в главата ми. За да крадат тока и посетителите ми. Щях да се оженя за теб, Микеланджело, ако не беше заспал в понеделник.

„можете ли да ми дадете цигара“
Качулка без глава в нея. Само една черна протегната ръка с черно под ноктите. Подута, противна, молеща ръка. Иска още две минути самота и да завие устата си с дим. А дъждът не обича да сме сами и гаси цигарите ни. Дъждът кара мозъкът ни да настръхне. И залепя кичури коса върху устите ни, за да ги завие и да ги накара да млъкнат. Да пият от водата, която се стича от косата. Да ядат нацъфтелите й краища. Дъждът изпълнява всичките ни първостепенни нужди. Които ние, както винаги, сме забравили. Даже целува телата ни.

„защо се държиш така“
Писмо до най-близкия. В което вместо да даваш отговори, се питаш същите въпроси. И във всяка следваща дума, която пишеш, намираш още. И се чудиш дали няма да ти свърши мастилото преди да си написал отговорите. Та ти дори не си химикалка, а молив, който всеки ден доброволно подостряш в острилката на ежедневието. Няма да ти свърши графита. Ще ти свърши живота.

„сама избирате пътя си“
Думи от дядо, какъвто никога не съм имала. Дядо, който ми говори на Вие. Представям си пътя си като Шишман. Много магазини, където можеш да влезеш. Много улици, по които можеш да завиеш. Много барове, където можеш да се загубиш. Многотия. Ако ти писне в бара отиваш в църквата, за да се помолиш на Бог и да го питаш дали изобщо си на вярната улица. Дали това е вярната любов? А неговият номер е зает. Операторът ще предаде за обаждането ти.

„гррр грррр“
Страх ме е от гълъби. А те постоянно припознават косата ми с гнездо и обикалят около мен. Един върви по парапета, на който съм седнала. Истински дебел, надменен гълъб. Цар. Върви към мен и ми говори. Че ме бил виждал и преди. Бил ми акал на перваза. Нападал ми бисквитите. Насъсквал други гълъби срещу мен. И идвали на групи в сънищата ми. А сега по-добре да съм си тръгвала. И да не си помислям да подавам сигнал в полицията.

Аз определено съм вчерашна!

събота, 22 ноември 2014 г.

фабричен № 17767

Тя. 70% вода, капка чистосърдечност, късове душа и червени кичури в косата. Нето тегло: 56 кг. Произведена на 22.03.2090г. Срок на годност: най-добра до навършване на 33 (след това със запазени вкусови качества).
Той. 70% вода, доза интелект, купчина събрани фасове в джобовете на якето. Нето тегло: 72 кг. Произведен 2073г. Изтекли срок на годност и вяра. Фабрични дефекти: прекалена чувствителност и лудост. И двамата на пазара „Живот“ или животинския пазар. Продават се, но не могат да бъдат купени.
Тя се събуди и избърса потта от челото си. Пак сънува как се движи по поточната линия с още много такива като нея, още безжизнени, глухи, онемели тела. Една от машините се обърка и се стовари върху главата й, сякаш искаше да й сложи капачка. По-добре така да беше станало, вместо да й имплантират мозък, сърце и още 21 грама. На кого му трябват тези съставни части? Станали са вече безполезни, просто пълнеж, за да не бие на кухо. Като дините на съседния щанд, които всички почукват и се правят, че са придобили съвсем ясна представа за вътрешността им. А жените, те никога не са разбирали тази част с почукването, вадят прозрачните си айфони и сканират динята. Безплатно приложение. Към техния платен живот. И нея я бяха почуквали, един грубо, веднага след като я беше купил, на масите за тестване на стоката. Там, при контактите, където можеш да изпробваш коледните си лампички. Може би я бъркаха с украса, да свети само по празниците, да имитира уют и близост. Всъщност за това беше направена, същата, като всички на улицата, само че от другата страна на витрината. На първа страница на промоционалната брошура, по бански, с перфектни форми. Ако си позволеше да качи някой килограм, я прибираха отзад, изолираха я, докато не възвърнеше почти съвършения си вид. Почти, защото съвършенството отдавна се изтърка. Не ги правеха вече такива, чарът се върна на мода. Един друг я купи на първия ден от лятото. Влезе в магазина, за да си вземе мляко и я видя. После в количката – жена и мляко. Касиерката извади последни остатъци любезност от себе си и го поздрави. Той сякаш не я чу. Това я ядоса и тя навря двата си пръста пред лицето му, за да щракне и да го накара да й обърне внимание:
- В брой ли ще плащате?
- Да.
- Точки събирате ли?
- Не.
- От мен да знаете, господине, с това поведение няма да се разберете с това момиче. Пазете я, или лично аз ще се погрижа така хубаво да ви щракнат, че да не можете да пазарувате никога повече. – завърши изречението си с широка усмивка, като че току що му беше пожелала „приятна ваканция“. Той я погледна напълно безчувствено и се обърна към покупката си. Тя се сбогуваше с касиерките, които й бяха станали приятелки, семейство. Пожелаха й никога да не се върне и всички хвърляха надежди и очаквания към клиента, който я купи.
Първите им два месеца заедно бяха красиви. Той я кръсти Ема. И Ема се привърза към него, защото не я беше завързал за себе си. Позволи й да бъде нормална, истинска, като създадена от Бог, а не от завода в Бургас. Разказа й, че преди нея се влюбил, но не в магазин, а на плажа. Живял със съпругата си 7 години, но тя починала в нелепа катастрофа. Призна й, че я беше купил, за да намери заместител, някой да играе ролята на морфин, който притъпява болката. Любов тук не можа да се роди. Затова в края на годината той я върна в магазина, за да й даде шанс да бъде обичана. От някой друг. Но хората, които си купуваха партньори не бяха от най-чувствителните. Това за тях е лукс, като колата и апартамента. Най-богатите си правеха жени и мъже по поръчка. По снимка. Не един и двама брадпитовци можеха да се срещнат на улицата – един в Африка, друг в Китай. Старите идоли, размножени. Тя се върна в магазина. В дните, които не трябваше да стои на витрината, четеше книги. Чакаше.
***
Него дълго време никой не го купуваше. С всички тези странични ефекти. Не искаха да си навличат проблеми. Това не му пречеше. Крадеше от магазина цигари и пушеше на витрината, държеше да покаже, че има и боклуци вътре. От тия стоки, които си стоят там, ама никой не ги взима, защото само ще събират прах. Човек, като се покрие с прах, после не може да се изчисти. Може да пробва с Vanish, ама сърца с белина не се перат. Неговото сърце си беше проблемно, неведнъж викаха линейки или завършваше в изтрезвителя след поредната алкохолна среднощна идилия. Въобще поддръжката му се оказа скъпа и трудна, обаче си имаше закони. Евтаназията, дори за продуктите, не е позволена.
Един ден в магазина влезе странна жена, обаятелна, някак специална. Веднага й личеше. Започна да оглежда хората за продан, разделени в различни категории – произведено в България, последна колекция, втора употреба и т.н. Той беше в сектора с дефектите – по-евтини, по-грозни, повечето, създаващи постоянни проблеми. Тя го загледа… гледа го дълго и накрая му каза:
- На тебе скучно ли ти е тука, какво правиш по цял ден?
Той й хвърли един разточителен поглед, извади цигара и я запали. Какво сега да й обяснява, някаква интелектуалка ли е тая, какво се интересува точно пък от него, дето никой не го е погледнал през всичките тези години, а и с тия лисици, които й стърчат от кожуха прилича на същинска психопатка. Като него. До там го доведоха мислите му и моментът на това осъзнаване продължи дълго. 5 минути нито дума. Накрая тя се обърна и тръгна към изхода, видимо разочарована. Обаче той й подсвирна и извика след нея, като на сервитьорка:
- Да не искаш да ме купиш случайно?
- Имах такива намерения, сравнително изгоден си, напълно подходящ за това, за което те искам. – каза тя, докато крачеше наобратно – съблазнителна, с високите си лилави обувки.
Значи да влезе в употреба, та нали това е най-хубавото, което може да се случи на една стока. Стана, поизтупа се, приглади прошарената си коса и я хвана под ръка. Тя плати и излязоха навън сякаш напускаха някакъв бал.
Вече се казваше Ян. Един месец всеки ден тя го караше да разказва – за това как е живял, какво чувства, какво мисли. Това първоначално го изнервяше. Колкото и парадоксално да е, досега той си беше свободен, непринадлежащ на никого. Накрая обаче тя му каза истината, искаше го, за да играе в театър. Никога досега не беше правен такъв експеримент с човек-продукт.
Репетициите вървяха много добре, всеки ден по три часа в някакво малко мазе. Тя го караше да стига до крайности, чукаше се с него след края на всеки ден, вдъхновена от талантите, които откриваше. През това време той поумня, нещо се пречупи в него, не искаше само да руши и да се противопоставя, поиска да бъде щастлив, известен, богат, да има деца. Абе точно като човек - колкото и да има, винаги иска повече. След премиерата на пиесата новините гръмнаха, той стана звезда, взимаха му интервюта, каниха го в предавания. От издънка стана гений. Ей така, случайно. Засенчи нея, тази, която го беше открила, преобразила и създала отново. Това я озлоби, тя реши че трябва да си отмъсти и го заведе да си направят татуировки, уж в знак на любовта им. Той не знаеше, че ако се причини такава промяна на стоката, тя не може бъде върната в магазина и се изхвърля, обречена. Малко са тези, които обгрижват изхвърлени продукти, предпочитат да се придържат към бездомните кучета. По-лесно, а и пак помага срещу съвестта.
След месец тя се обади да дойдат да си го приберат. Той бесуваше, искаше живота си, парите си. Животът и парите на Ян. Не своите. В колата видяха татуировката. Боже, сякаш камък падна от сърцето на служителите. Сега просто щяха да го оставят до кофата, вече не е тяхна грижа.
***
Тя чакаше да се случи. Нещо. Понякога докато чакаше, гледаше телевизия. Позна го, този от съседния ред в магазина, този мръсник, който й вдигаше полата, когато стана на 12. Тя оцвети черно-белите си спомени за него, винаги й е харесвал по някакъв извратен начин. Не можеше да мисли за нищо друго. Влюби се. Такова наивно, детско. Любов към този от телевизора. Същият ден, когато него го оставиха отвън, тя беше на смяна на витрината. Видя го и не можа да повярва, че е той. Веднага измисли план да отиде да изхвърли боклука, щяха да й позволят. Тя беше от добрите момичета. Излезе от магазина и го заслепи с блясъка, който излъчваха очите й. Той също я помнеше. Това за миг го накара да забрави какво му се е случило. Тя седна до него и започна да говори много бързо, езикът й се заплиташе, дъхът прескачаше, но изля натрупаните в нея камари. Той се усмихна, заговори й тихо, монотонно и тъжно. Накрая каза:
- Имам пари, които не можем да похарчим, защото не сме хора. Имаме чувства, които няма да доведат до нищо. Имаме живот, който не може да остави след себе си друг.
Тя го погледна, усмихна се и каза:
- Освен всичко, което имаме, имаме и този момент, нали?
Прегърнаха се и зачакаха последствията, охраната, дъжда, утрото или вечерта. Все едно. Направени за чакане, пак такива безименни. Защото в това време всеки е никой и никой не е от значение.

петък, 21 ноември 2014 г.

веднъж

обичам от първия път
на втория вече не ми се обича
не разчитам индигото на собствените си спомени
кое ме е влюбило
безброй многото точки
се свързват в разлика
голяма като светлинна година
с една единствена отминала Коледа
отпътувам за друга галактика
за едно отначало
а всяко начало осветява
края на първия път
в който съм се родила
приятно ми е, не се познавам
още не съм се обикнала

сряда, 12 ноември 2014 г.

аз, въпросителна

Как се влиза вътре ако те няма? Как да бръкнеш в себе си и да се извадиш? Аз пробвам вече дълго. И нищо. Там, откъдето идвам, не се намерих, а и тук ме няма. Или поне не се виждам. Ще ми се да се зърна за малко. Да се отразя в очите на другите за малко. Другите приличат на мен по разни неща. Хора са. Оттам започвам. И ако те са аз и аз съм аз, ставаме ние. Кои сме ние, ако всички сме аз. Многото аз ме объркват. И дори някой ден да има само едно аз, знам, че пак ще го изгубя. И всичко ще започне отначало. Къде съм? Виждате ли ме? Сега пиша с една открадната химикалка. И сигурно съм откраднала още много. Аз съм крадец. И другите значи са крадци. Сигурно те са взели мен. И не ми дават да се видя, да си отида на свиждане. Дали откраднатите вещи живеят в затвора заедно с тези, които са ги откраднали? Седя на тъмно денем и нощем. Като в килия. Не плача. Само ме е страх от празното.В настоящето и бъдещето. В миналото невинаги е било празно. Там съм се срещала със себе си. Много сме се сближавали и много сме се залъгвали. Но ни е имало заедно. Цялото е било.
Ако все пак някой ме види, да ми пише, да ми даде знак. Накъде е пътят и как да стигна. „Няма начин да се объркаш“ не ме устройва. Отсега да знаете. Винаги се обърквам, особено когато няма начин. Затова си казвам, че има. Позитивна съм. Добре де, ама къде съм. Виждам тук-там големи плюсове, но това не съм аз. Позитивна е думичка като всички останали думички, които излизат в тълковния речник като търсите името ми. Не съм думички. Когато един ден наистина се превърна в плюс, ще ме придружават няколко думи. Надявам се не банални.
Стига съм си се изплъзвала. Нека ме има. Да изчезне тази постоянна тревога, че живее някой от мое име, който не е съвсем аз. Присъства тук или някъде без същината си. Гледа ме отсреща една касичка. В нея ще се събирам ако си видя някъде частите. И ще забогатея много. Милионерка ще съм. Но за да се пусна навън цялата, ще трябва да счупя касичката. Счупеното носи щастие, нали?
Ще събера смелост, че и нея не съм си намерила. Дано ме спъне утре някъде на пътя! И да счупя само касичката. Не себе си.

събота, 1 ноември 2014 г.

ретроспекция

Нито сме такива, каквито сме били. Нито сме такива, каквито сме сега. Нито сме някакви изобщо. Ние сме над, под, около, в. Много глави, събрани в кукувичето гнездо. Да мътят собствените си преживелици. И да ги пренасят нелегално през граница. Прибрах се. Сега стоя на отворена врата и ме удря течение от спомени. Ще настина завинаги и няма да помня нищо. Има време дотогава. Ку-ку. Казва кукувичката в мен. Засега се прибира обратно след всяко кратко или дълго "ку-ку", но знам че някой ден ще излети през един от прозорците ми. Те са общо много и не затварям капаците им. Ще лети, момчетата от другата улица ще я целят с прашки. Тя ще трака с човката си и ще пее на караоке. Като една истинска птица. Която не става за ядене.

Кукумицин пикчърс призент: Три момичета, а понякога и един лорд по улиците на Лондон
неотдавна.

kukumitzin pictures from Kalina Palaveeva on Vimeo.