Ден е. Един ден от едно ежедневие, което като ескалатор ме свлича към дъното. Едното ми око се е отворило преди другото. Качило се е на първото стъпало и сега цялото ми останало тяло се държи за окото ми и пътува. Картинката не е много приятна. Но не е и много смущаваща. Тъй като подобен ескорт към Марианските падини на живота в същия момент преживяват още доста хора. Пътуването започва със закуската, чая, обличането, ходенето, пристигането на местата, където не ми се пристига. После връщането, стълбите, кучето, целувката, вечерята, съня. „Моля, някой да изключи алармата.“ Докато този някой се отзове, цикълът е започнал отначало. До мен пътуват Господин Петров, Госпожица Аврора, Леля Ванче. И други незначителни за историята господинчовци и госпожички. Всички пътуваме и чакаме. Или ескалаторът да се развали. Или да дойдат почивни дни. Годината е неблагосклонна. Някой забранил дългите отпуски. Сигурно за да не се напиваме, да не правим деца, да не зяпаме екрана на телевизора и други подобни дънни занимания.
Днес е сряда. Аз съм Калина и след не много дълго пътуване стигнах дъното. Там много математически уравнения не ми излизат, мирише на пепелник, едно мъничко аз се е напило с водка и крещи. Там признавам на себе си, че пак не отидох да плувам. И пак не върнах обаждане. И не дадох пари на просяка. И въобще изкарах едни нещастливи пари. И си повтарях „нямам време да пиша“, пък то има, ако орежеш от спането. И пак повече за себе си мислих. И пак. И пак. Но и друго има. Казах „обичам те“ и някой ми отвърна. Някой, у когото също си има дъно. И понякога се събираме на неговото или на моето заедно. И не е съвсем изящно. Но е съвсем истинско и съвсем влюбено.
Още съм надрусана. Смигвам на небето да предаде на гората, която да предаде на морето, че мислено съм там. Ям филия с лютеница. Говоря с пълна уста и нещо се смея. И пак съм на дъното. И е хубаво. Защото ежеминутно откривам заровените в него съкровища. И нямам предвид злато или други такива непонятни за мен неща. Говоря за истините на хората, които обикновено са скрити, а телата са обрисувани с облаци. Майната им на тия фалшифицирани небеса. Има нещо красиво и там – в подземното царство на нашите приказки.
