сряда, 29 януари 2014 г.

Emergency calls only

Хармонията ми е хармоника
сгъната на сто хиляди
ръбовете притискат кръвообръщението
безсмислени спрели стенни часовници
тик.
так.
тик. так
тик так
тиктактиктактиктак
звукът от ръчния ми часовник
догонва всички останали
за да не съм назад с времето
дотук равносметката
хиляди пропуски
в раждането, в живеенето, в обичането
всичките са затиснати под ръбовете
между редовете ми
викам пожарната
да разгъне хартията
и ако е учила оригами
да я превърне в ракета
благодаря предварително

вторник, 28 януари 2014 г.

Компания

Тази вечер бях поканила някои необходимости на гости. Не дойдоха. Заминали са на коледна ваканция. Още в края на лятото. Единствената, която е тук с мен, е тази да пиша. И тя идва у нас понякога, когато не пие запален афтършок на някой бар и не се смее истерично по улиците. Заета е. Тук са и някои задължения. Не съм ги канила, гоня ги с крясъци. Уискито няма да стигне за всички. Виждам и някои възможности. Едни ги познавам. Други за първи път ги виждам и нескопосано им се представям. Както винаги. Много спомени на това събиране. Те навсякъде се бутат. Напоследък окупират сънищата ми. Ама и мечтите са дошли. Високи, сини, на извънземни приличат. По-красиви извънземни не съм виждала. Изведнъж става облачно от уискито. То ми действа като лято, не като алкохол. Първо e слънчево, почти идеално, а после следва посивяване. И горещ летен дъжд, който се изсипва в януарската ми вечер. Буря. И други милион бури в милионния град. Партито започва да става скучно. Иска ми се да остана насаме с моята буря. Или една друга.

Леглото е оправено и чака да си лягаме.


Опити за неопределяне

Чувство
забравено или незапомнено
изядено или повърнато
недогонено или надбягано
ухапано или ужилено
пържено или печено
Обикалящо или седнало
в стомаха или в гърлото
твърдо или пихтиесто
съществуващо или измислено
намерено или непотърсено

да - то
моето чувство в момента

събота, 25 януари 2014 г.

Хроника на една репетиция и два живота

/по Мария Калинова/

Долу в подножието на вечерята или по-скоро обяда ни
изключихме лампите
всички столове бяха празни
напълнени с нашите представи за хора
които обичаме
всички те са пратеници
които никога не пристигат
Майсторът го няма
никога не е идвал
Като дойде, ние си тръгваме
Липсата му ни осмисля
управлява телата ни
да падат отгоре надолу
да разсичат черния въздух на две
Да стават черни като него
Бесилото си е на мястото
Една грешна мисъл трябва
И сме на него
А през останалото време сме Маргарити
които не могат да бъдат премерени
колко са истински
и колко изкуствени
Отражения на миналото в думите ни
бъдещето в лицата ни
и настоящето – бомбоубежище на животите ни
Добре, че сме вързали кучетата
че те и тях заедно с нас ще изядат
ако ги пуснем да бесуват
по Достоевски
Затваряме си очите
а всъщност играем на криеница
със съдбата
Тя брои доколкото иска
Ние доколкото можем

Знаем, че тя ще спечели
Не се отказваме
Трябва да се яде

понеделник, 20 януари 2014 г.

Напук

Ние, хората, сме много добри в това да правим неща напук на другите. Това обаче се случва в редките моменти, които другите съществуват и изобщо са фактор. Помощен материал. Мотивация. Не сме овладели способността да действаме напук на себе си. Да стъпчем нашето собствено его. Да го наплюем с последната слюнка, която е останала в устата ни и ни помага да дишаме преди устните ни да са залепнали и да последва задушаването. Ако се осмелим да се разделим с нея и останем на границата, на ръба на нашето собствено съществуване, ще се срещнем с другия в нас. Борецът за оцеляване. Животното. Този, който няма какво да прави и именно затова прави всичко. Този, който не говори нашия език, а вие, лае и гризе собствената си опашка, за да не остане гладен. Защо? Мотивацията може би пак са другите – да ги има, да ги срещнем, да ги докоснем, да им се усмихнем. Страх ни е от самотата. Самото себе си ни се струва скучно. Защото си мислим, че го познаваме, че сме надникнали зад всичките му ъгли. Но те са толкова много. Многоъгълници сме. Като се ударим, си образуваме ъгли, нещо в нас се пречупва и губи облата си форма. Все си мисля, че всеки може да намери общ език със себе си, някаква обща тема. Но защо са ни тези остриета, ако няма, там някъде друго острие, което да се помести в нашите две. Механизъм. Отношението е механизъм. Задвижващ се от очите, от шията, от всяка частица, която трепти за другия. В механизма няма думи. Думите са негов продукт. Но чий продукт е самият той? На две животни, които нямат стопанин, нямат клетка и нямат хранилка, в която някой да им слага вечерята. Нямат колело, което да завъртят, за да произтече сам следващият ден. А уж живеем в зоологическа градина. Изобилието е илюзия. Ние сме илюзия. Уж напук.

Наднормено тегло

Качвам се на кантара
58 килограма - електронно
Друга е истината
3 килограма аз
Всичко друго любовта ми към теб
същата като коледната вечеря
банална, вкусна, безкрайна
тъпчеш се, лошо ти е, повръща ти се
ама не спираш - като за последно
Искаш всяка любов да е последна
преди още да е станала първа

сряда, 15 януари 2014 г.

рецензирам. се.

Протягам ръката си към вратата. Не, не ръката, първо рамото ми тръгва натам, после лакътя. После китката и пръстите. Изпънати. Очите ми ги бутат напред, дават им кураж някак си. Да я стигнат, да я отворят и затворят от обратната страна. Да вземат и мен. Вените ми и те са там. Почти в ноктите. Искат да излязат, да ме лакират и после да изрисуват с кръв пътя, който искам да извървя. Пътят на моето голямо щастие. Затварям очи и стъпвам. По чакъла на собственото си въображение и постоянно се спъвам в невъзможности. Невъзможни врати. Омекват колената ми , а отдолу се пълня с камъни. Много тежа. Как да издърпа ръката ми сама целия този чувал? Да ме износи. Мускулът ми трепери, не издържа. Откъсвам се. Тялото ми не страда особено, ще му порасне друга ръка, по-дълга, по красива, по-женствена, която ще стига всички врати. А пък откъснатата ръка тръгва на разузнаване и прави кариера. Виждам я в телевизора, който е в стаята. Дават „Семейство Адамс“. Влязла съм някъде. Поне някаква си врата съм отворила.

петък, 10 януари 2014 г.

ром/антично

Пиша ти, че искам пак да ми шептиш отляво
там, от другата страна на масата
да пращаш капки вино
да се разливат върху мойто бяло
пиша ти, че искам да те има отначало
тук, може същата форма и цвят
да кацат гълъби
на всяко мое рамо
като ме загледаш
вяло
някъде отзад
пиша ти докато те търся под моето одеяло
намирам те
подушвам те
бълнувам те
А като спра да пиша, изговарям името ти
пак

четвъртък, 9 януари 2014 г.

Не е време да си говоря с времето

Минали са 29 минути от този ден. След малко, неусетно, а всъщност значимо време той ще свърши. Ето, още една минута потъна в края на песента, която звучеше. Тараторът ми изяде и друга. Сънят ми ще погълне половината ден. Нощ не съществува… само се натрапва с тъмнината си. Странно е как в тъмното можеш да се чувстваш едновременно защитен и изплашен. Самодостатъчен и сам. И отново – не знаеш какво искаш. 00:36 – искаш всичко, но кога? Ще ти бъде ли достатъчен този ден и изобщо колко дни имаш на разположение? Изкрещявам на ум. Достатъчно за какво? Сама се задължавам, а не искам – по течението съм, но мечтая за остров, почивка, хармония, сигурност. На острова ми става скучно и искам вълни, а ти ми даваш буря – прекаляваш. Нямам нужда от твоето повече, само от твоето толкова, мой безценен ден. Сега се казваш 00:41 и постоянно променяш името си. Оставям те да се случваш и вече ме изумяваш – сигурно и ти сега си говориш с мен, но не пишеш в тефтерче, а директно създаваш, градиш, понякога ми се подиграваш и се смееш на мой гръб. Харесвам те, може би затова ми продаваш произведенията си на безценица… знаеш, че обичам изкуството ти. Здравей, 00:49, странна минута си ти – тиха и същевременно безкрайно приятна и дълга. Познавам те откакто си се родила и съм с теб в смъртта, тоест бях и вече страдам по теб две минути. 00:51 е.

Косата ми е разчорлена, дрехите ми са разхвърляни, пламъкът гори ръката ми докато паля свещите (едната мирише на ябълка, а другата на боровинка). Всичко ще е така до сутринта, която е всъщност среда на деня.. и косата ми, и дрехите, и аромата в стаята. Еднаквост по време на минутите, константност даже във въздуха, когато не дишам. Защото сънувам и тая дъх насън. 01:00, а още не сънувам – най-хубаво е сутрин. Нямам търпение вече. Благодаря ти, че не бързаш, харесва ми този разговор – и простотата му и това, че няма нужда да стигаме някъде. Безцелни сме. И ти, и аз. Само сега де, иначе ни наричам разпиляни, а друг път смислени и важни. Най-важни или според времето си, от което следва и какво привличаме… да имаме, и какво отблъскваме.. да нямаме. Ние сме едно. Аз и ти, 01:11. Толкова дълго те чаках, вярвах в теб, исках да се любя с теб… накрая осъзнах, че в теб няма нищо по-специално. Аз създавам специалното, но успях, защото те имаше. Ще бъдеш ли завинаги тук? 01:12 ми даде отговора. Няма вечно, но усещането стои за дълго… за сега.

Нямам какво повече да кажа. Това са само думи, но това, което е в мен няма да се промени. Падам, падам, падам и не мога да чакам някакво утре да ме вдига и изправя. Ти, сега, не можеш ли? А, трябва ти моята помощ, но ти е писнало да ми говориш неща, които знам. Не съм пораснала. 01:18, ти можеш да направиш всичко. Един момент, после, след малко, някога, в бъдеще, не сега, има време. Кога? До кога?

В 01:23 всички останали часове и минути не съществуват… и няма спомени за милиардите, които са отминали, нито белези, нито надежди. Безвремие. Виждам преди да съм видяла и вярвам в теб преди да знам, че съществуваш. И исках да ти го кажа накратко. Душата, тялото, очите, ръцете, пръстите, косите ми вярват вкупом. Ахилесовата ми пета сама, единствена, се съмнява, а аз я тъпча, макар че ме боли. Абе бъркотия. Нали, 01:32, не знаеш от къде си се взела, била ли си в чуждо тяло. 01:31 родила ли те е в края си. Боляло ли я е? Никога няма да разберем. Но с белотата и светлината си не приличаш на нея. По-красива си. Гените се променят, порастваме като хора всяка минута и носим в себе си по нещо от изживените, останали за съвсем кратко в нас… минути.

Пожелавам ти лека нощ, 01:41, въпреки че знам, че няма да спиш. Ще излезеш, ще тръгнеш да пътуваш към млечния път и ще ме оставиш навън, на произвола на другите минути и заради теб ще ми е студено. Ще ме промениш и утре ще съм друга.

събота, 4 януари 2014 г.

Монолог с теб

Бих робувала на твоя смисъл.
Честно да ти кажа бих робувала и на безсмислието ти, което е май доминиращо.
Нищо и никакъв си, но мислите ми те правят нищо и някакъв, а сърцето ми - нищо и всякакъв
Честито. Печелиш. Гласувам за теб, въпреки че за нищо не си се кандидатирал. А после ще страдам за избора си с глухи ридания, които няма да достигнат до ушите ти.
Ти си черната котка, която пресече пътя ми, но аз те превърнах в бяла лястовица. Измислих крилата ти и оцветих тялото ти в цвета на надеждата и светлината.
Бяга ти се от мен. Нека да бягаме заедно. Или както повече ти приляга – нека летим….