Протягам ръката си към вратата. Не, не ръката, първо рамото ми тръгва натам, после лакътя. После китката и пръстите. Изпънати. Очите ми ги бутат напред, дават им кураж някак си. Да я стигнат, да я отворят и затворят от обратната страна. Да вземат и мен. Вените ми и те са там. Почти в ноктите. Искат да излязат, да ме лакират и после да изрисуват с кръв пътя, който искам да извървя. Пътят на моето голямо щастие. Затварям очи и стъпвам. По чакъла на собственото си въображение и постоянно се спъвам в невъзможности. Невъзможни врати. Омекват колената ми , а отдолу се пълня с камъни. Много тежа. Как да издърпа ръката ми сама целия този чувал? Да ме износи. Мускулът ми трепери, не издържа. Откъсвам се. Тялото ми не страда особено, ще му порасне друга ръка, по-дълга, по красива, по-женствена, която ще стига всички врати. А пък откъснатата ръка тръгва на разузнаване и прави кариера. Виждам я в телевизора, който е в стаята. Дават „Семейство Адамс“. Влязла съм някъде. Поне някаква си врата съм отворила.
Няма коментари:
Публикуване на коментар