Шепот от подвъдното

Не разбирам
Какво има в главата ми и защо понякога ми се плаче
Изливам чудовищното от себе си
Отпадните води попиват в бялата ми възглавница
И всеки път като спя бушуват като рапан в ухото ми
Производител на кошмари

Горе?

Държа балона и се чудя
да го пусна ли
да го изпратя
да напиша някакво писмо
нещо, което да прочетат облаците
аз ще съм виновна за дъжда
за слънцето отговорност едва ли ще трябва да нося
да напълня балона с червеи
да постоят там на небето
БЕЗ земно притегляне за всички червеи
звездите – в компанията на желирани бонбони
изяждат ги
без да им мигне опашката
да надуя балона отвътре
да заседна в него
тялото ми да стане балон
ръцете ми гумени
ще полетя малко
пък после в замяна ще чистя стъклото
вечно
с ръкавицa за безкрайна употреба

или да задържа балона
и да го подаря на една приятелка
иглата
за да не стават подобни проблеми

Стихотворение по картина или обратното

Парчетата ми лято се търкалят по земята
докато лилави гълъби треперят на прозореца
всички шарени листа са си на мястото
не искат да изкачват после стълбата
объркан ми е словореда
моя и този на сезоните
на влюбените не им трябва логика
а само няколко допирни точки
всичко ли е въздух под налягане?

Variations Nº 14: “Notes from underground”

Стоя на земята в театъра и гледам представлението. Записаният глас звучи в главата ми и виждам телата на актьорите. Четири на брой. Конвулсивни – реакция на действителността. Изглеждат различни от телата на хората, които виждам на улицата всеки ден, но май са същите. Само че оголени. По душа. Без компанията на етикети и думи. Думите са най-големият парадокс на нашата „съвременна“ близост. Звучат постоянно в главите ни, изричаме ги, четем ги и се заблуждаваме, че сме разбрали и знаем всичко. Имаме толкова от всичко и се задоволяваме с него. Не искаме да разберем повече.Каква е причината да сме нещастни и да си предаваме нещастие по въздушен, полов и всякакъв възможен път. Мием се, за да го махнем от себе си, но то там вирее. Ние сме коренът на нещастието. Коренът, който не желаем да изкореним. Те опитват, дерат кожата си, докато на мен не ми замирисва на човешко. Усещането е силно. Чувам и до един момент разбирам думите, които звучат от колоните, но после спирам, съзнанието ми ги приема за музикално оформление. Внушават ми механика. Същата тази механика, с която се сблъсквам всеки ден. Живот на повърхността, а там само грапавина - в гласовете, в движенията, в чертите, в емоциите на хората. Всичко, което наричам смисъл, е под тази повърхност. Там под черната лента пред очите ни, с която се раждаме и която понякога не се сещаме, че можем да свалим. Виждам как четирима човека я свалят. Съм заедно с тях в един сън… Сънуваме мръсотията на света и изпитваме страх, че ще се удавим - и то не в собствените си боклуци, а в тези на другите. Твърде много боклуци има. Толкова, че тоалетната ни става църква. Там се изповядваме и празнуваме. Това, че мръсното си отива. За малко. За времето, в което гледам представлението на земята в театъра.

Иначе добре без иначе-то

"...
Предвид
заслугите ти и добрите твои качества,
ще те изправим пред една добра стена. И там ще те разстреляме
с добри куршуми от добрите пушки
и ще те заровим
с добра лопата в добрата земя."

неCV

Не съм много редовна. На лекции, в писането, в градския, в главата си. Не обичам CV-та. Няма смисъл да казвам, че съм интелигентна, комбинативна и умея да работя в екип, защото не притежавам всички тези качества постоянно. На приливи и отливи са. Вдъхновението ми също. Искам да пиша, но обикновено не в подходящия момент. Искам да уцеля този момент и да го моделирам в изкуство, но тялото не ми се подчинява. Когато ми се крещи или плаче, предпочитам да пиша, да се разливам върху листа и да не мога да се попия, превърнала се във восък. Когато се смея, забравям за писането. Тогава ми се преживява, не ми се наблюдава. Отварям си устата и мисля, че оттам ще излезе някакъв кокетен момичешки смях, но по-скоро прилича на врещене и истерия. И осъзнавам - това е любимият ми звук. Разцентрована съм от главата до петите. Не че някога съм намирала центъра на тежестта на тялото на човека. Не че и съм го търсила толкова упорито. Всъщност той изобщо не ми е важен. Не ми се ще да тежа на някого, дори и на себе си. Лекотата на тялото и душата са изкуства, които също понякога владея. Най-вече лятото, за което абстинирам. В някои моменти се усещам толкова малка и наивна. А в следващите не ми пука и не искам да се променям. Осъзнавам неща, а после нарочно ги забравям, за да ги науча отново някога, някъде с някой друг. Но всъщност не съм толкова малка, вече не се събирам в една кутия на спомените. А в две – едната от най-старите ми мъжки кецове, които майка ми ненавиждаше. А другата от черни токчета, които тя обожава, но аз не нося. В кутиите има сухи цветя, бутилка бира, счупени очила, открадната по погрешка чаша, картички, самолетни билети, хвърчащи листа с мъдри, не чак толкова мъдри и премъдри мисли, меню от „О, Шипка“, плакат, откъснат от киноцентъра при едно среднощно посещение, снимки, клечка от китайски ресторант, червен конец и други. Части от мен. И от другите, които колекционирам. Представлявам една Калина или както се оказа 10 не особено свързани изречения без обща тема, написани напук на CV-то. Е, животът ми е същия. Пораснах. Учих в училище (френско), но не помня какво научих. Тренирах волейбол 4 години, но се оказа, че спортен хъс не притежавам, мразя интриги и се привързвам твърде много към хора, които нямат никакви намерения да се задържат около мен. Тези фактори сринаха спортната ми кариера. Без да знам какво искам и търся (важи и до днес) влязох в гимназия. Елитна. Там упорито ни учиха да си правим CV, но само ме накараха да намразя формите. CV-то е една лъжа, но поне е благородна. Служи да заблудиш някого, който имитира дейност, че си готов да правите това заедно. Икономиката и предприемачеството бяха забавни, докато с една приятелка измисляхме песни на последния чин. Бяха хубави години, липсват ми. И те, и хората, с които бяха напълнени. Завърших и продължих да бъда все толкова неосъзната. Станах студент общо взето с мерак и лекота. Оттогава времето ми лети много бързо. Сигурно защото изобщо нямам чувството, че съм студент. Журналистика. То тази специалност е малко така… айляк. Не знам дали ще упражнявам тази професия. Играя в театър, но май и актриса няма да стана. Човек не се учи на изкуство, защото то не е материя, а вулкан и цигара, скок с бънджи и зимен сън. То е бърз влак, който не спира на моята гара, но понякога е пътнически и се качвам без билет. То е Годо, лабиринт, падаща звезда, луна. Възможно е да бъде и въздух, тоест всичко. А аз на всичко ще се науча – да карам сърф, да катеря, да не пуша.

Внимание! Строителен обект. Строя се. Строя сърцето си, душата си, съзнанието си. Знам колко е мащабен проекта. Не съм стигнала далеч, но съм създала едно важно нещо – площадка, на която да кацате вие, хората, с вашите дирижабли, парашути, самолети и хвърчила. Тогава сякаш магически ми се включва захранването, светват лампите и ми тръгва водата. Строител съм - мога да бъркам вар и да лея бетон. Казват, че съм мързелив работник, защото не бързам за никъде, но това е защото не знам къде искам да стигна. Може би ще завърша строежа си във Флоренция с красив мъж, фунийка сладолед и залез на Понте Векио, но преди това ще трябва да се науча да правя CV.

Син на Господ-ин

(критиката на моето почувствано или монолог на човека-изпълнител и човека-зрител)
Бях отровен. При първата глътка въздух. Когато се родих. Имунизираха ме уж срещу всичко – хепатит, коклюш и морбили, но защо. И защо никой непоиска да ме спаси от мен самия? Болен от себе си – когато се намирам и ме има, от наличието си, а когато се търся и ме няма, от липсата си. И в двата случая –сам. Самотата е лабиринт. Личен. Има дни, в които знам къде е изхода, но нарочно забравям, за да разбера отново някога, някъде. Има такива, в които искам да изляза, но не мога, силата не ми е достатъчна. В други вървя по паветата, разпилявам се почти целия, изоставям се с надеждата, че ще влезе някой и ще ме събере, ще ме изплете на две куки и ще остане. Може и да ме измете. Има дни, в които не ми се чака и стоя там, на изхода. Бос. Но не излизам от страх, че после няма да мога да се върна при себе си, ще стана друг. А и как се върви бос върху ненавист, агресия, апатия, болка и ограничения? Ще поема по чужди пътеки, ще вярвам в чужди убеждения, ще следвам чужди мечти. Лесно, а? С инструкции, с капани, в които някой вече се е хванал и с храна, която е сдъвкана и смляна. Знам, че ще мразя тези дни, в които всички ще ги има, само мен не. Изгубен. Лабиринтът запушен, обрасъл с бръшлян. Заключен отвътре, напомнящ истории за времето, когато самотата беше Коледа, а пълнотата Задушница, без да осъзнавам. Превъртам назад. Вие ме нарекохте ХИВ позитивен. Определихте ме и сложихте точка, но аз успях – намерих антидот на себе си, а именно – самият себе си. ХИВ не. ВИЕ не. АРТ да. АЗ да.

Моят-наш дебют в радиото

Миналият петък екипът на четирите от запаса, четирите, които вятър ги вее на бяла кобила, четирите благородни истини, четирите прасенца, изяли златната ябълка. Накратко фантастичната четворка Ралица Маркова, Теодора Атанасова, Вероника Ставрева и аз си говорихме за театъра, театъра в държавата, държавата и театъра. Едно предаване, което не знаеше къде ще започне и къде ще свърши. Започна и свърши. Безаварийно. Така по духовному.
гост: Николай Георгиев, режисьор на театър-лаборатория @лма @лтер

Петъчно студио "Реакция" 29.11.2013г. Teatro-magic

Пост(модерно) за мен

Разцентрована съм
От главата до петите
Не че някога съм намирала центъра
На тежестта на тялото на човека
Не че и съм го търсила толкова упорито
Всъщност той изобщо не ми е важен
Не ми се ще да тежа
На теб и дори на себе си