Син на Господ-ин

(критиката на моето почувствано или монолог на човека-изпълнител и човека-зрител)
Бях отровен. При първата глътка въздух. Когато се родих. Имунизираха ме уж срещу всичко – хепатит, коклюш и морбили, но защо. И защо никой непоиска да ме спаси от мен самия? Болен от себе си – когато се намирам и ме има, от наличието си, а когато се търся и ме няма, от липсата си. И в двата случая –сам. Самотата е лабиринт. Личен. Има дни, в които знам къде е изхода, но нарочно забравям, за да разбера отново някога, някъде. Има такива, в които искам да изляза, но не мога, силата не ми е достатъчна. В други вървя по паветата, разпилявам се почти целия, изоставям се с надеждата, че ще влезе някой и ще ме събере, ще ме изплете на две куки и ще остане. Може и да ме измете. Има дни, в които не ми се чака и стоя там, на изхода. Бос. Но не излизам от страх, че после няма да мога да се върна при себе си, ще стана друг. А и как се върви бос върху ненавист, агресия, апатия, болка и ограничения? Ще поема по чужди пътеки, ще вярвам в чужди убеждения, ще следвам чужди мечти. Лесно, а? С инструкции, с капани, в които някой вече се е хванал и с храна, която е сдъвкана и смляна. Знам, че ще мразя тези дни, в които всички ще ги има, само мен не. Изгубен. Лабиринтът запушен, обрасъл с бръшлян. Заключен отвътре, напомнящ истории за времето, когато самотата беше Коледа, а пълнотата Задушница, без да осъзнавам. Превъртам назад. Вие ме нарекохте ХИВ позитивен. Определихте ме и сложихте точка, но аз успях – намерих антидот на себе си, а именно – самият себе си. ХИВ не. ВИЕ не. АРТ да. АЗ да.