Вътре влизаш преди да си отворил вратата. Вдишваш за последно самичък. Нещо изскърцва в теб, докато преминаваш прага. Отваряш и в тялото си една врата. Води към килера, пълен с думите, от които се страхуваш и не можеш да изречеш. Или няма на кого. Искаш ли да ги изпишеш бавно по асфалта, за да ги чакаш след това да пораснат. В мостове между теб и другите. В мостове между теб и теб. Или просто мостове. За да има по какво да се рисуват графити, които да засищат разстоянията ти. Гладни са, познавам ги.
Днес наяждаш очите си с висящи по стените тела. Пипаш несъзнателно кожата си, придържаш я. Да стои далече от земята. Че ще се приближи някой ден. Много ще се приближи и ще я целуне. За сбогом и здравей едновременно. В този ден косата ти ще е синя и няма да се спуска по рамената ти, няма да гали врата ти. Затова сега търпиш да те задушават нечии непознати ръце. Памучни. Близки. Топли. И мен са ме стискали тези ръце. Но и двамата ще живеем.
Сближаваш се с човек, който не си познавал. Човек, който всъщност си ти. Започваш да се въртиш около оста си, докато се опитваш да протегнеш едната си ръка към другата. А ръцете ти са заети да късат цветята, поникнали отникъде. Много букети набра. Видях те с тях на улицата – букети от нищо. За какво са ти бе, човек. Навън е пролет.
На улицата вървиш по-бавно, защото усещаш, че с всяка крачка се приближаваш по-близо до себе си. Сърцето ти тича напред. Хвана предишното такси. Сърцето ти няма какво да го уморява. Ще стигне първо у вас. Ще легне да спи. Ти ще влезеш на пръсти, ще затвориш вратите и ще го завиеш. А аз ще гледам през прозореца.
Като се събудите вече ще можете да говорите.
