Сгушвам погледа си в смокините, перушината си в бриза, а любовта си в хоризонта. Целувам се с морето само когато огладнея. След това нямам пропуснати обаждания. „Някъде“ ми стига. Оглеждам се в кладенеца на предишната ми недостатъчност. Вътре се дави едно мръсно момиче. Не моля никого за помощ. Не искам да моля никого за помощ. „Повече“ е утопия, която живее в каравана. Затова няма повече. Последен поглед надолу. Изплювам съвестта и съжалението си вътре. Пяната първо се задържа на повърхността. После попива в косата на давещото се момиче, което няма да потъне. Но няма и да изплува.
Тялото на чайката се отделя от ръба на кладенеца. Първо човката. После плещите, раменните пера, опашката. В кладенеца се отразява само бъдещето, където разните там чайки-момичета са напуснали картината и са спрели да сричат вълните. Не носят най-необходимото, а го намират, когато им потрябва. Винаги ще настръхват при допира с водата и ще се молят някой да не огладнее и да не им отскубне перата. Защото няма да помолят за помощ. Те вече не молят за помощ. Помолят ли, ще се удавят.
Голото й тяло лежи на плажа. Морето го беше изхвърлило или то му се беше изплъзнало. Никой не знаеше какво се е случило вътре. Сплъстена коса, пълна с пясък уста, вкопчени в нищото пръсти. Ако имаше някой там, щеше да се влюби. Веднага. Щеше да опита да я вземе със себе си, за да започне да му принадлежи. За щастие нямаше никой. По някое време една зъзнеща душа изписа на пясъка нещо. Помощ, Джонатан Ливингстън. Добре съм, но имам нужда от помощ. Сега продължава да лежи там и чака някоя човка да я клъвне по рамото, за да се събуди и да отиде да си купи телефон.
