човек не е остров

Герои:
аз – всеки човек
ти – всеки човек
риба – надежда

(вчера)
Островът – далечен, скъп, нахално красив, утопичен и по робинзонски сам. Ти – далечен (макар да си в същата стая), скъп (единствен и неподражаем), нахално красив (по сърце, по душа, по ум), утопичен (ще те имам, няма да те имам, ще те имам, няма да те имам – на маргаритката в мозъка ми никога не й свършват листата) и по робинзонски сам (с колкото и хора да си заобиколен). Губиш си минутите в думи – каза рибата, която улових в канала между острова и теб. Цял живот го пътувам тоя маршрут между самотата и срещата. Губя си минутите в риби, които никога не ми изпълняват желанията и не ми дават отговори къде ми е мястото. Затова давя колебаещото се аз в думи. Думи, после бутилка, после тапа, после вода и накрая ти. И отначало - вода, тапа, бутилка, думи. Те казват по-малко от очите ми, когато те гледат просешки. Цялата непохватност на общуването съм събрала в листа. Не искам отговор. Искам да ми пуснеш стотинки в душата.

(днес)
Определение за остров: земя, обградена от душа. Определение за теб: душа, обградена от земя. Най-лесно изглежда да се разходя по брега на острова. Вятърът мирише на души. Огладнявам за някого. Не е лесно да си гладен. Най-трудно изглежда да се разходя по теб. Само си го представям. Как стъпвам по ходилата ти, по коленете ти, там където се съединяват бедрата ти, по гръбнака ти, спъвам се в ключиците и се просвам върху носа ти – така че като погледнеш с двете очи към него, да мога да се смея на събраните в средата ириси. За да направи място на тази илюзия, стомахът ми така се е свил, че не може да огладнее, нито да се засити. Утре ще го пробвам наистина – казвам на рибата, а тя не ми вярва.

(утре)
Островът – самота. Ти – заедност. Оставям се на течението. А ако то не работи се лутам до полудяване. Неосъщественият будист в мен търси взаимност и не знае как да я получи. Вместо сал, си майсторя мегафон и крещя „Чуй ме“. Дотам ни докара времето. Да се боричкат един върху друг крясъците на хиляди мен и хиляди теб. Не сме острови, но там живеем от страх да се научим да плуваме. Сглобете си островите – вика рибата в последните си подмятания. Възможно ли е да умре рибата, която иска само да направим архипелази от човеци, измежду които да плува. Идвам. Ще си напълня обувките с вода преди да заменя рибата с теб.

очивочи

изрових си главата от пясъка
и научих очите си да те прегръщат
нищо че всяка минута беше различен
и едновременно един и същи(човек)
очите могат
да превеждат езика ти
да се надигат на пръсти и да посягат плахо към висините ти
да свалят незабелязано очилата ти
да примижават пред среброто в косата ти
да плуват в езерата ти и да акустират в зеницата ти-остров
да пазят образа ти кристален, макар да са пълни със сълзи
ако ги имаш, очите чупят стъклата ти
разказват ти вицове
а после по детски се разплакват и мълчат
защото ти вече знаеш

нашите очи
се срамуват
и горят
и се гонят
а после не помнят
срещат се тук и сега
пипат с обезумелите си пръсти навсякъде
преплитат се
и
продължение не съществува

нашите очи
викат вятъра
да дойде да ни види
теб през мен
и мен през теб
отварят врати
гъделичкат го с мигли
студен дъх през ирисите отива в петите ни
и
се прибираме с тръпките вкъщи

когато тялото благодари на очите ми
за всичко това и неизписаното
ги затваря
и къс по къс
събира всички очи в сън
събуждам се
настръхнала
и ми се струва
че съм вселена

Какво къде

Отварям. Затварям. Пия. Плюя. Идвам. Връщам се. Не отговарям за действията си, докато разплитам косата си. Умножих се по три. За да мога да плача, крещя и моля за пощада едновременно. Равна съм на едно желание. Да се превърна в локва и да чакам вас, които никога не съвпаднахте с измислиците ми. Да знаете, че колкото и предпазливо да стъпвате, някъде съвсем неочаквано ще опръскам крачолите ви. Стъпка след стъпка, подметка след подметка, ще се превърна в кал. Така или иначе ни е спукана работата. Въздухът ще ни свърши. Водата ще ни свърши. По-добре веднага да станем кал. Иначе ще обърнем коремите си като риби и ще чакаме някой да ни изхвърли в тоалетната чиния и да пусне водата. За да изпеем последната си песен. За всеки си има ред. За всеки си има казанче. За всеки си има мелодия. Някое фадо, някой Рей Чарлс или Горан Брегович. Според региона. Слушам. Пия. Танцувам. Спъвам се. В различен ред , а все в едни и същи пространства.
Този текст е превод на мълчанието ми, докато вие ме питате „и какво“, „той нищо ли не каза“, „защо спря“ и други несъстоятелни въпроси. По устните ми се чете „НИЩО“. А ако е било нещо, паметта ми го е изтрила, защото малко се измори. Вече слага печат „ПАРАДОКС“ на спомените и ги прибира в черната кутия. За да може специализираните екипи да се посмеят, като я намерят след катастрофата. Пък дано някой се престраши да каже „пу за мене“ и да си я сложи на рафта до изцапаните панталони.

вечността на една чайка

Сгушвам погледа си в смокините, перушината си в бриза, а любовта си в хоризонта. Целувам се с морето само когато огладнея. След това нямам пропуснати обаждания. „Някъде“ ми стига. Оглеждам се в кладенеца на предишната ми недостатъчност. Вътре се дави едно мръсно момиче. Не моля никого за помощ. Не искам да моля никого за помощ. „Повече“ е утопия, която живее в каравана. Затова няма повече. Последен поглед надолу. Изплювам съвестта и съжалението си вътре. Пяната първо се задържа на повърхността. После попива в косата на давещото се момиче, което няма да потъне. Но няма и да изплува.

Тялото на чайката се отделя от ръба на кладенеца. Първо човката. После плещите, раменните пера, опашката. В кладенеца се отразява само бъдещето, където разните там чайки-момичета са напуснали картината и са спрели да сричат вълните. Не носят най-необходимото, а го намират, когато им потрябва. Винаги ще настръхват при допира с водата и ще се молят някой да не огладнее и да не им отскубне перата. Защото няма да помолят за помощ. Те вече не молят за помощ. Помолят ли, ще се удавят.

Голото й тяло лежи на плажа. Морето го беше изхвърлило или то му се беше изплъзнало. Никой не знаеше какво се е случило вътре. Сплъстена коса, пълна с пясък уста, вкопчени в нищото пръсти. Ако имаше някой там, щеше да се влюби. Веднага. Щеше да опита да я вземе със себе си, за да започне да му принадлежи. За щастие нямаше никой. По някое време една зъзнеща душа изписа на пясъка нещо. Помощ, Джонатан Ливингстън. Добре съм, но имам нужда от помощ. Сега продължава да лежи там и чака някоя човка да я клъвне по рамото, за да се събуди и да отиде да си купи телефон.

Пътешествие през магическия реализъм на Хулио Кортасар и Марио Варгас Льоса

„Разговор в катедралата“, „Игра на дама“ и „Истории за кронопи и фами“

Ако започваш да четеш тези книги, знай, че твоята роля в тях е не по-малко главна. Вътре ще откриеш развръзката и на своята история. Възможно е да се изгубиш. Да, със сигурност ще се изгубиш, но по-важното е, че у теб ще се породи желанието да се потърсиш без да се страхуваш какво ще откриеш. Няма да си сам, твой спътник ще бъде времето. В „Разговор в катедралата“ на Марио Варгас Льоса то е самостоятелен герой, който върши каквото си поиска и те докарва до лудост, защото така майсторски препуска напред и се връща назад в два непълноценно изживени живота. На Сантяго – мъж, недостатъчно смел в изборите си, любовта си, професията си. И Амбросио – мъж, който никога не е имал свободата да избира. Ти през цялото време ще си правиш изводи, ще бързаш, но всъщност до самия край няма да познаваш напълно персонажите. След края също. В „Игра на дама“ на Хулио Кортасар времето няма начало и край, не си сигурен, че е възможно да съществуват и героите й. Сюрреалистични до мозъка на буквите, с които са написани, те пълнят не една, а три книги, събрани между две корици. Ти избираш как и кога да ги прочетеш. Дали да ги свържеш или радикално да ги разделиш. Не мисля, че Орасио ще ти окаже подкрепа във вземането на това решение, защото и той не може да реши – да бъде коравосърдечен нихилист, страстен бохем или опиянен интелектуалец. Той се срива и се изгражда отново след всяка своя мисъл, всяка своя любов и всяка изслушана песен. Ти също ще бъдеш повален и няма да знаеш какво да правиш. Но ще прочетеш някъде извън написаното и въпреки него, че има начин. Не може да няма начин, защото твоето време не е безкрайно за разлика от това в играта на дама. Бъди спокоен, наличието на край е по-малко болезнено. Стигаме до книгата, в която времето изобщо не съществува – кортасаровите „Истории за кронопи и фами“. Там ще намериш инструкции за действия, които вероятно досега не си осъзнавал, че правиш или такива, които не ти се е налагало да извършваш. И ще се замислиш – защо не виждам, защо имам кърпа пред очите, защо не мисля, защо не „размеквам тухлата ден след ден и не си проправям път през лепкавата субстанция, наричаща се свят“? Ако продължиш успешно изречението, започващо със „защото“, значи вече си се превърнал в кроноп, който знае, че някъде по пътя го очаква знание, което ще отмени всички останали.
p.s. Преди да отвориш книгите, вземи всички провизии, които мислиш, че ще ти потрябват. На добър час, човече!

мигновения

Вътре влизаш преди да си отворил вратата. Вдишваш за последно самичък. Нещо изскърцва в теб, докато преминаваш прага. Отваряш и в тялото си една врата. Води към килера, пълен с думите, от които се страхуваш и не можеш да изречеш. Или няма на кого. Искаш ли да ги изпишеш бавно по асфалта, за да ги чакаш след това да пораснат. В мостове между теб и другите. В мостове между теб и теб. Или просто мостове. За да има по какво да се рисуват графити, които да засищат разстоянията ти. Гладни са, познавам ги.
Днес наяждаш очите си с висящи по стените тела. Пипаш несъзнателно кожата си, придържаш я. Да стои далече от земята. Че ще се приближи някой ден. Много ще се приближи и ще я целуне. За сбогом и здравей едновременно. В този ден косата ти ще е синя и няма да се спуска по рамената ти, няма да гали врата ти. Затова сега търпиш да те задушават нечии непознати ръце. Памучни. Близки. Топли. И мен са ме стискали тези ръце. Но и двамата ще живеем.
Сближаваш се с човек, който не си познавал. Човек, който всъщност си ти. Започваш да се въртиш около оста си, докато се опитваш да протегнеш едната си ръка към другата. А ръцете ти са заети да късат цветята, поникнали отникъде. Много букети набра. Видях те с тях на улицата – букети от нищо. За какво са ти бе, човек. Навън е пролет.
На улицата вървиш по-бавно, защото усещаш, че с всяка крачка се приближаваш по-близо до себе си. Сърцето ти тича напред. Хвана предишното такси. Сърцето ти няма какво да го уморява. Ще стигне първо у вас. Ще легне да спи. Ти ще влезеш на пръсти, ще затвориш вратите и ще го завиеш. А аз ще гледам през прозореца.
Като се събудите вече ще можете да говорите.

копривщица

настъпили сте ми съкровището, госпожо
а малката жена улавяше мислите ми
във фотоапарата си

лентата не може да мисли
лентата само шепти

не ви работят очите, госпожо
а погледът й засядаше в екрана
вместо да допре до него ухото си

ушите не мигат, не спят
виждат по-ясно
опаковат откраднати образи

къде си изгубихте вселената, госпожо
а по гумите на автобуса се видяха издълбани
координатни системи
България, Европа, светът

ето ме и мен там - лист хартия, госпожо
и релефни върху него сетивата ми
деформацията предстои

заличаване
заличав
за теб е това, госпожо, на която говоря на ти
в писмото си за слушане

грешки на формата

кекскекскекскекс
идва от поточната линия на живота
не му се събираме във формите
носим бакпулвер
в големи количества
ще родим нова форма
където да се вмества
цялата ни незначителност
и ще я гледаме с влюбено око
макар и трето
вперено в една единствена -
нашата форма
невидима за други очи
невъзможна за живеене
в единствено или множествено число
само дом на измислиците ни
ние – извън и отвъд
обречени на безформеност
и размазаност
страдащи от вечна жълтеница
вследствие на развалените яйца
от които сме направени
за да ни ръфат
човекоподобни

черници

Възможности за сетивност почти няма. Цветове също. Само моите представи за сетивност и цветове. Е, и тези на другите около мен. В черна дупка сме с късчетата си живот. Как една черна дупка може да говори и да не бъде само черна? Говорейки да ти гъделичка съзнанието, а чернеейки да ти свети в очите. Как една черна дупка може да бъде дом? На много черни хора, които се виждат и са мрак. Скрити и сигурни. Стабилни. Но в тихото се чуват и скърцането и стърженето, та дори и отсъствието. Но къде сме си изгубили очите? В изкривеното, разрушено пространство. Докато си ги търсим си бием главите и крещим. Нашите лозунги. И все намираме изход, който нито е, нито не е.

експерименти с име ПЪТ

път
плюс ят
плюс еката
плюс уването
плюс уващите
плюс ниците
плюс ешествието
плюс еводителят
плюс еписът
зашивам сбора
за себе си
постепенно
минус еписът
минус еводителят
минус ешествието
минус ниците
минус уването
минус еката
минус ят
минус всеки пълен член
пътуващ по линията
от ят до яд
една дума
три букви
много
го дели
път
пъ
п със ъ
п без ъ
п само по устните
устни
пусти устни
пукнати устни
пустош
където води
/моят/твоят/нейният/неговият/нашият/вашият/техният/
път(ят)
всеки път

днес
разопаковам се
пристигаща от никъде
там повече от на всяко
друго някъде ти трябват
зарядното!
фенерче и лекарства
отварям ципа на устата си
бягат всички непоети дъхове
ще се уча
да дишам отначало

утре
опаковам се
заминаваща за някъде
там повече от на всяко
друго никъде
си трябвам аз
без другите си вещи
преди да тръгна
ще оближа като куче
лицето на стопанина
ще заключа
и ще глътна страха си

вдругиден
мълча в минало време

"платена реклама"
По наша воля и за ваше добро, от февруари със собствено предаване на www.reakcia.net , което ще пътува назад и напред във времето, до Испания, Куба, Шираз, Атлантида и обратно с всички познати превозни средства и ще си позволява да превишава максималната скорост, защото както казах вече – наша воля. В първия брой ще сме пеша, защото е добре първо да се научим да си ползваме краката по предназначение - да ходим, да танцуваме, да ги обуваме… Летенето идва по-късно или идва Карлсон, който живее на покрива. Все някой идва. И лети. Да ни слушате… че да не ви прегазим. 4x4 сме! И сме на ПЪТят!

разстоянието между я и а

не е нова година
нито нов късмет
не е казана дума
или хвърлен камък
не е формула за радиус
и не е 3,14
не е четвърт, половина, цяло
и не е през 9 планини в десета
нищо че и там си ходил
за да го намериш

а е
един ден
в който ти писва да си
като мухлясала забравена половина на кисел лимон
като „остаряла проститутка, която си спомня за младостта“
като липса на воля за следпразнична диета
като развален светофар (така си бил винаги, не само през януари)
като ядосаните бръчки на челото ти
като глътнат език по време на семейна вечеря

изчисляваш
едно просто човешко
уравнение
че не е добре да си „като“
и се примиряваш с това, че си
независимо колко
все още
безразсъден
безотговорен
неадекватен
несигурен
най-вече думи с без и не
/всъщност само такива думи/
които ти отиват на възрастта
замерят те с тях
ти си ги събираш
и после пишеш
„произведения на изкуството“
като истински млад поет

защото
напук на тези, които те целят
СИ млад
напук и на себе си
СИ млад
нищо че падна в дупката на нулата
на твоите 20 години
сега отначало
за да се научиш, че началото
не е страшно
изглежда да горчи
но ще ти се разтопи в устата
заедно със следващите 20 години
които ще замажат представките
на твоите думи

ОТВОРИ СИ УСТАТА!

и си признай
никога не си очаквал разстоянието между я и а
да е един обикновен ден, в който
не ти липсва поезията
не ти пука за бъдещето
професията
знанието
дипломата

пука ти само за мисленето
и колко е хубаво да мислиш за думи с буквата А
ананас
алкохол
ангел
антихрист
автобус
акордеон
аспержи

в този ред
без ред
неподредени
какъвто си и ти
един Аз

на милион

я

играя на бесеница със себе си
налучквам
греша

предпочитам да не позная думата
отколкото да не означава нищо

а през януари мислите ми се учат да рисуват бесилки