четвъртък, 18 януари 2018 г.

диалози без събеседници

- пандора е бременна
- с някоя нова кутия?
- няма страшно, така или иначе земята не е разтребена
- поне пода, на който ще роди, да измия?
- чистота не е добра акушерка
- за какво, за уморени метафори?
- вече валута са станали чуствата, ми каза една изнервена касиерка
- предлагам да я изядат алигатори
- ти по-добре помисли кой ще присажда стволови клетки на тъжното
- за това прелива от кандидати
- засили се и презкочи неизбежното
- как, като с пандора съм бременна, а тя със всичките страхове най-чудати
- не порасна ли, не спря ли да си затваряш очите в тъмното?
- всеки ден съм на различни години
- като дете не ти пукаше да се спускаш по стръмното
- предложи пари на днешното аз, няма дори да се съблече по бикини
- кой ти каза, че пандора е бременна?
- какво си ти, съществително или моето съществуващо себе
- защо ми се довери? май съм любов преждевременна
- защото в 12 съм възрастен, а в 1 отново съм бебе

понеделник, 8 януари 2018 г.

офелия от 21 век

извини ме за разпаднатите кванти
за лунатичните недоразумения
за изгубените често смисли
и за трубадурските съмнения

за трудността да съществувам поотделно
за опитите да съм по-голяма от тъгата
за таланта да се блъскам челно
докато се ориентирам в мъглата

за квартала на живота с име младост,
където искам вечно да живея
за изпуснатата на земята жизнерадост
и че емоционално дебелея

извини ме, че се беля
и върху тебе трупам си корите
за драмата в стил Офелия

съжалявам
от името на жените

обратното на добре си дошла


Оная жена, която преди има-няма десет дни си смени малкото име и сега се представя като Миналата Година, си мисли че няма да я позная. Но аз не мога да я сбъркам. Като се срещнахме, ме беляза завинаги. Бях бясна на себе си и на нея, която едва познавах. Качих се на рейс, за да й избягам, но никой не успява да се измъкне. От съдбата си. Един невидим контрольор те сваля от рейса, който иска да прескочи настоящето и да спре в бъдещето. Връща те на мястото ти. Мястото ми.

Започнаха ежедневни влюбвания и разлюбвания. Полети и кацания. Приливи и отливи. Мечтата за лято с дъх на морска сол се сбъдна. И въпреки всички буквални и метафорични бури и пожари, оцелях. Въпреки сълзите, с които замерях другите, но все улучвах себе си, оцелях. Въпреки-тата ги удавих в морето. Знам, че то, за да ме опази, ги е изпратило на другия си край – тоя, който не се вижда дори да спреш да стъпваш на сянката на дървото и се покатериш отгоре му. 

Карах колело, падах от него и пуках гуми до безкрай, а едно куче с изплезен език наблюдаваше глупостта ми. Други хора също я видяха. Глупостта ми е голяма безсрамница. Излиза по нощница, влиза в морето по тъмно, чупи бутилки и изобщо не се интересува от репутацията си. Тя е моят личен Ким Чен Ун, който ми праща ракети от северната корея на тялото и мислите ми. После същото онова куче от преди малко ми ближе раните.

Разлях се върху Африка или тя се разля върху мен под формата на небе с безброй много звезди, улици с безброй много котки, които обичат да се прегръщат. Безкрайно малкото вода в пустинята също се разля върху мен, карайки ме да се разлая. Лая го чух само аз, но още отеква в ушите ми. Там, на пресечните точки на нищото, за планините от пустиня няма протести. Въпреки че те също са на всички. Никой не ги иска. И нямат против „инвеститорите”, защото без тях, отсъства животът. Обратната пропорционалност на света съществува.

Самолетът ми за малко не се стовари на земята и една мелодия „La vie en rose”, изкомпозирала всичките ми приятелки, ми спаси сърцето от пръсване. Вярата ми в себе си също почти катастрофира, но успя да избяга и да подиша чист въздух в планината. После си взе дипломата – един документ, който трудно може да бие по хубост паспорта. Паспорта го получаваш без нищо в замяна. Но често се случва така, че за да го използваш, даваш в замяна себе си и това, което пише в дипломата.

Една голяма любов се побра в три буркана Нутела. И беше, и продължава да бъде точно толкова калорична, колкото шоколада. Затова понякога правя упражнения. Но не се отслабва от обичане, загребано с голяма лъжица. Върху сноуборда крепя всичките си останали мускули и докато карам, си повтарям как не бива да преставам да мисля. За да не остана безсмислена... и саката.

Честита нова година, Калина.




































Снимки:
Bruce Conner, Three screen play

петък, 5 януари 2018 г.

законова уредба




Не карай пил по кожата ми
преди да свърши смяната на полицейския патрул
скрит на ъгъла между бедрата
не ме обличай в кич от думи
околните ще ми се подиграват
тъмничарят ще е свободен ли срама ми да натика в килия
и триглаво псе да сложи пред вратата
не размествай вътрешните пластове, не прави земетресения
преди да е заспал сеизмологът в мен,
уплашен от обичане над пет по скалата на Рихтер
не ми наливай чаши с себе си, преди да е затворил изтрезвителят
където вляза ли, ще чопля с нокти по стената
две букви с плюсче по средата
не опожарявай всички тези косъмчета, настръхнали край твоята особа
от опит знам, пожарната ще дойде да провери дали съм гола
ще ме погледа и ще си отиде
не ме трови с допири, трептения
в инфекциозна изобщо даже няма да ме вземат
противоотрова за любов, ще кажат, нямаме
а ваксините се слагат на децата
не натискай стоп в асансьора с чувствата
дори и на шега, опасно е да ми засядаш в сърцето
не късай жичката на крушката в главата ми
виж колко точно съм висока
ще трябва на теб да стъпя, за да стигна себе си
и да си пусна собственоръчно тока 
не наводнявай коридорите на стомаха ми
пеперуди и прилепи вътре живеят
ако излязат наведнъж през устата ми
ще остана чисто и просто един скелет

В краен случай прави каквото поискаш, но, като един истински джентълмен, се приготви да ми носиш чантичката с последствията!

дяволи(и)

все някъде, все някога ще реша
обещавам ти, дяволе
какво искам и ще го кажа на глас
на теб
в това число и себе си
побързай сега
извикай куче да извлачи съмненията
които капят от мене

намери ме

между миналото ни и бъдещето ми
между какво би било и какво не би могло да бъде
между пейката на съзнанието и люлката на мечтите
между наличието и отсъствието ти
между наполовина пълното и наполовина празното в мене
между линиите на дланта ми и онея безкрайните - влакови
между вещицата в приказката и влюбената принцеса
между настоящето и паралелната ти вселена
между идването на себе си и тръгването към тебе
между киселото зеле и главата ми, лежаща в бидона
между доставка на пратката и бягството с куриера
между горещата супа и опарената ми вътрешност

на дясното рамо стоиш ти, дяволе
и гъделичкаш цялата тая координатна система
отляво е седнал той, дяволе
и рецитира стихотворения без рима
впечатлена ръкопляска съдбата ми
преди да падне от дървото като смокиня

дано някой ден или някое някога
да реша аз, а не някакъв дявол в мене

намери ме, моля те
и на мира ме остави
ако поне за миг

съм кацнала на мира ми


четвъртък, 4 януари 2018 г.

Момичетата са създадени да се усмихват

Момичетата са създадени да се усмихват.

Мъжете свалят шапките си само ако са успели да свалят усмихващите се момичета. Остават само по брада. Убодени, момичетата се усмихват на болката. Тогава мъжете също си позволяват да се усмихнат без да знаят, че рано или късно момичетата взимат ножиците и започват да се смеят.

Коледа за мъжете е в усмивките на момичетата. Те ги крадат и закачат на елхата, която не развалят цяла година. 32 броя зъби трупат прах. Мъжете, поради липса на креативност, на следващата Коледа подаряват на момичетата Lacalut. От белота блести само празнотата, останала на мястото на усмивката.

Очите на панелния блок светят вечер. Да, но ако поне в два апартамента живеят усмихнати момичета. Ако има само едно такова момиче, блокът намига лукаво на минувачите. „Do not disturb” са си казали онези момичета, усмихнали се в съня си.

Ватманът, който по принцип не спира на пешеходна пътека, прави изключение от правилото за усмихнатото момиче, което не заслужава да умре на релсите. Той я благославя с думите „мамка му, колко си хубава”.

Супермаркетът е пълен с пораснали момичета. Повечето от тях не се усмихват, защото знаят, че скоро ще повръщат вечерята, която са сготвили. Мъжете, които по същото време са в супермаркета, не ги и поглеждат. В техните домове ще се повръщат само усмивки.

Телевизията пуска камерите, за да заснеме усмихнатите момичета. По време на излъчването рейтингите скачат. Мъжете правят един куп грешки при отчитането на данните, защото мечтите и гащите им са се препълнили с усмивки.

Първо действие. Втора сцена. Монолог на усмихнатото момиче. „Великите пиеси, негодни са за мен. Защото там момичетата превръщат се в жени, а после в дойки, майки и свекърви. Понякога кралици. А често и вдовици. И през целия живот едва са се усмихнали”.

Зрителят. Мъж от втори ред. Място 19. „Това е най-хубавата пиеса, която съм гледал.“

Момичетата често са съпътствани от пудели, а непременно и от гребен, за да сресват, ако се налага, човешките и кучешки къдрици. Мъжете носят по един резервен, защото всичко може да се случи – момичето да счупи, изгуби или случайно да изхвърли с боклука гребена (последното е малко вероятно). И тогава кой ще вчеше къдравата й усмивка.

Момичетата са създадени да се усмихват. Но с душа, а не с обвивка.