Андалусия

Тази нощ отидох в кухнята. Намазах си филия с безсъние. Сега лежа върху трохите с изцъклени очи. Чакам ръката на Бунюел да дойде и да ги разреже, за да изтекат всичките ми тайни. Ако беше дошъл да ме попита, щях да му кажа, че бръснач в днешно време може да поръчаш от интернет. Но Бунюел сигурно се е преродил в куче и не може да говори. Някой загрижен е наел хор от домашни прислужници, които нахлуват през вратата, започват да се въртят около мен и да пеят„Метли от миглите ви ще съшием и всичко ще блести от чистота“. Минават часове, в които гледам все нагоре, защото през тавана чудесно се вижда небето. Тишината ми подсказва, че съм сама. Даже трохите ги няма. От чистотата ми се повдига и повръщам. Заспивам с тайните си.

Хубаво е човек да има какво да изповяда, когато срещне свещеник в съня си. Моя го намерих в петдесетарски бар с аналогови цветове. Говоря без да си поемам дъх. Единствените паузи са, за да отпия. Мисля, че е водка, защото говоря наистина дълго и успявам да надвикам Елвис Пресли, който излиза от джубокса. По някое време от сламката ми се чува звукът на празнота. С него свършват и думите ми. Вместо Амин, паля цигара. Будя се след няколко дни гола.

Със съжаление откривам, че тайните ми са се върнали при мен, а на небесния простор виси нощницата ми.

super mario

Като малка вярвах в Дядо Коледа. До един ден, в който нервирах майка ми толкова, че тя ми каза „Няма Дядо Коледа. Аре да те видя сега на кой ще пишеш писма и кой ще ти носи подаръци“. Ревах малко и без глас, за да не я ядосвам повече. Много богове имах тогава и ме беше страх, че тя може да ги убие за един миг. Като пораснах разбрах, че всички богове всъщност са мъртви.
Все тая. Следващата Коледа дойде. Тогава през декември още валеше сняг. Майка ми се правеше, че Дядо Коледа е възкръснал. Сочеше ми през прозореца къде е паркирал шейната и аз се правех, че го виждам. На вратата се звънна. Започнаха да ме бутат „Айде, тичай да отвориш, ние все пак живеем в панелка и нямаме комин. Дядо ти Коледа на крака ти е дошъл“. На прага ни имаше пакет. В пакета – игра. Нинтендо. Със сигурност знаех, че този, който я е донесъл няма брада, червен костюм и елени. Включихме я. Супер Марио бързо зае мястото на Дядо Коледа в моята лична библия. И като всеки себеуважаващ се бог започна да ме учи кое как в този живот. Като ядеш гъби, порастваш. Като ядеш цветя, ставаш безсмъртен. Стреляш по лошите, които ти се изпречват на пътя. Разбиваш тухлените стени с лекота, а някои даже ти плащат за свършената работа. Ако си смел и скачаш достатъчно високо, стигаш замъка. Ако не се отказваш, намираш принцесата. В моя случай - принца. До днес не съм убедена, че е логично да се боря със змея, за да достигна принца. В краен случай, ако някога успея да се превърна в истинска дама, ще заема ролята на принцесата. Макар че тя е невъобразимо скучна.
Превъртях играта и вярата си. От гъбите халюцинираш. От цветята ставаш щастлив, но не и безсмъртен. Ако си смел и скачаш високо, някой ти реже крилата, защото не може ти да имаш, а той да няма. Ще ти се да стреляш по този някой. Дори си трениран – безброй часове с пистолета по патиците в телевизора. Но не можеш. Ръцете ти са в джобовете. В тухлени стени се блъскаш само като си пиян и обикновено ти даваш пари. На таксито, за да те прибере преди да си си разбил главата. Не стигаш замъка, но разбираш, че и това, което имаш е замък. Зависи от очите. А принцът… Той е самият змей понякога. И не е само един, въпреки че все още ти се иска.
Сори, но боговете не работят. Не вярвам в тях. Вече вярвам в хора. Някои имат сърца. За разлика от Супер Марио.

прекалено си ти

Напиши се на times new roman, а после се изтрий
защото мразиш шрифта, а не себе си
Запали си пак цигара от пакета, който си скрила под леглото
Прати по дима послание на н(его)якого
Сбъдни всичко, което написа на ръка миналата година
Превъзмогни думите си и им сложи точка
. Безкрайността всички я искат, но никой не я взима
Заслушай се в диалектите на земята
Намери преводач на езика на сърдечния ритъм
След обясненията пак остани неразбрала
Оближи чужденците с признанията си
Ако те оближат и те, значи са ти повярвали
Завържи морски възел в главата си
и се смей неловко на истината
Изгреби грима от дюшека, на който заспиваш
и нарисувай спомените си като клоуни върху чаршафите
Разтвори аспирина в снега пред вратата
за да излекуваш всички, които стъпят на прага ти
Стисни юмрука си и виж, че си с 30 и 31 дни едновременно
Слушай и изпълнявай, момиче от огледалото
Нямам време за седем години нещастие
Прекалено си ти, за да ми бъдеш само въображаем приятел
Прекалено съм аз, за да ме живееш напразно

виновна е луната

На идване зарових поезията си. Около нея някъде посях костилка зрялост. Костилка логичност. Костилка сигурност. И костилка надежда, че другите костилки ще поникнат.
Градът, в който живея сега чака да го населиш, за да се превърне в населено място. Да населиш, да насилиш, да се вселиш. Всеки нещо чака. Не им обръщай внимание. На тях, и на зимата. Минусът в градусите е тире между нашите сложни съществителни имена. Ще намеря някой да промени правилата, за да не си останем полусляти. Ще му кажа, че е в името на локалното затопляне. Той ще ме разбере погрешно. Чуваш ли го как тича, как се пребива по стълбите, как бърза, как пръхти на вратата и се опитва да се напъха в ключалката. Заключих. И се изгубих в малката стая. На балкона мътя яйцата на някоя кукувица. Но е възможно и да са моите. Оттам те виждам идеално. Как пресичаш неправилно. Ако беше изчакал зеленото, щеше да видиш как изгрява луната. Ако беше изчакал зеленото, можеше да намеря начин да те пусна в малката стая. Щях да намеря някой да разбие вратата. Той щеше да ме разбере погрешно. Чуваш ли как се трупат хора, как гледат и си шушукат, алармата включиха. Полиция. Между всяка дума курва. Мен ли така наричат, бог ли, професията ли, държавата? Дребното хулиганство ще си го изпера и изсуша на парното, което между другото не работи много добре. Но нали знаеш, някой ще дойде, ще го поправи и ще почне да ми обсъжда прането. А след едно дребно хулиганство, още едно нищо не значи. Чудя се ти какво можеш. За какво да те потърся? Обидно е да си все в периферията на разказа.
На тръгване осъзнах, че не съм поливала костилките. Все тая. Невинаги се намира някой с лопата, който да ти изрови поезията.