Денят, в който не плача

ден първи
мокрото стига не по-далече
от миглите
които се разотиват
при бърсането на мъчното
с ръкава ти
маркират те с черно
да се знае
че си мой
и ти трябва да го разбереш
най-накрая

ден втори
вдигам наздравици
със сълзите си
докато
момичетата го карат на вино
като пресуша моето
минавам на тяхното
а после всички
лежим на земята
и търсим границите
между сълзи и смях
разликите във формата на лицето
и правим конкурс
гласуваме
за кривото

ден трети
сълзи ми само едното око
в бъркотията от щастие и нещастие
тече развълнувано
другото в отпуска
още не е напуснало
надявам се.
че ми трябва
точно за тия моменти
в които обичам да плача

ден четвърти
огъват ми се клепачите
от натиска
на вълните отвътре
изключвам си телефона
да няма снимки
някое
истеричнo selfie
към което да приложа
заплаха за самоубийство
времетраене – малко
универсалният лек
шоколад
и иронизиране
на процеса
и причините
без нужда от лекарско предписание

ден пети
няма да живеем вечно
върху супата плаче ли се
а в салатата
изобщо на масата
некултурно е
неуважително към гостите
на ресторанта
и живота ми
май трябва отдолу
да се завра
при отпадъците
отпаднали от веселото

ден шести
гневът ми
има два варианта
да се трансформира в сълзи
или крясъци
второто не го мога
затова хлипам безпомощно
докато наум
ти скубя косата
и завързвам на възли
крайниците ти
добре че извратеното
е под съзнанието ми

ден седми
сухо е и вътре, и вънка
ден без сълзи
ден за обичане
ден за бавно измъкване от леглото
нагоре с дупето
ден за бягане от другите дни
ден на приятеля
безпроблемния ден
за рисуване на картини
това е почти всеки ден
без другите шест
и искам много
да бъде международен

безкрай

Никога не стигам краищата
а все натам съм тръгнала
те стигат мен понякога
подминават ме и продължават
назад
да свършват в моето начало
окончателно объркана
май се боря за място на финала
е,
обръщам се и тичам с тях
защото искам да ги бъда
а те не ставали за бъдене
а за потъване
немърдане
връщане, а не отиване
как да стане с един билет
еднопосочен
с непопълнено поле
къде пристигаме
а от къде сме тръгнали
изтрило се

кога станахме двама?

17 февруари със закъснение

Random act of kindness day

Казаха ми, че днес било ден на добротата. Каза ми го един добър човек. Щеше да е странно да ми го каже лош. Как се чувства лошият човек в такъв ден? Празнува ли за здравето на добрите? Празник. Е, наздраве за празното, което ни пълни. Него празнуваме май. Всеки ден. Оказа се, че всъщност е ден на спонтанните актове на доброта. Спонтанно като да кажеш „обичам те“. Още по-спонтанно като да отвърнеш със същото. По детски. Помня, когато веднъж казах „обичам те“ и ми отговориха „мерси“. Честността е почти доброта, защото наранява, нали? Върху раната си слагам дрехите, за да не ми я виждат. А тя залепва за тях и ме боли още повече. Прикритието е нечестност. Значи недоброта. Значи бацил във въздуха, който дишам. Днес бях дете на три пъти. Със слаб имунитет. Дете, на което накрая пиян Дядо Коледа поиска да продаде кокичета. Нямам пари за такива работи. „Подари ми ги“, му викам. А той взе ръката ми и я опря в брадата му. Каза „на късмет ще ти е“ и я целуна. Такъв го искам Дядо Коледа. Истински. А не метафора на доброто. Защото от моя опит доброто пие и ми записва съобщения в whatsapp, че ме обича в 6 сутринта. Съвсем наистина. Доброто ми изкарва акъла. Доброто ми предлага drink and drive до Градина. Доброто си има жена и дете, но пипа всички момичета в заведението. Доброто ще стане предприемач и ще продава специалитет „Труди“. Празнувам това добро. Непрестореното. Простото. Което ми изпълнява желанията без да съм му ги казвала. Което не знае дори, че е добро. И изобщо не знае, че днес има празник. Доброто, което не помня или не възпроизвеждам в съзнанието си. Доброто без лук и горчица. Скъпото добро, за което не плащам. Почерпеното добро. Което ми свети в очите. И ми цапа пнаталоните с шоколад. Което краде от моето добро. И ограбена пътувам в таксито към вкъщи. Колкото по-ограбена съм, толкова по-щастлива съм. И ми расте вътре онова цвете от "Пяната на дните", ама е доброкачествено. Защото е слънчогледово. Расте моето слънчогледово добро.
Или нашето добро, а?

за любовта и езиците

преструваме се на обичане
най-много вечер
в праймтайма на любовта
и на другите зависимости
говорим си, а не се чуваме
повече пием
един дъх се спуска по парапета
на глътката бира
и корабокрушира долу
в стъпалата ми
ходът ми се заваля
мисълта ми още повече
ти не пиеш
твоите думи
стъпки
и постъпки
отдавна са заваляни
колкото по-неразбираеми
толкова по-обичащи
мислиш ти
предпочитам да ми говориш на италиански
ние хората разбираме най-добре
езици, които изобщо не знаем
а и така кофти думите
които искаме да си кажем
поне ще звучат добре

Изведнъж

Намерих те в пустото на мислите си
в нищото на погледа си също
случи се когато всичко не съществуваше
и времето
00:00
213
пристъп на паника по теб
тръгнах да те издирвам
в тълпата от никои
без подкрепление
а дори не знам какво ще те правя
ако те имам
затова си те представих
как си ме представяш
и ме търсиш наум
защото не знаеш какво ще ме правиш
за какво ще ме ползваш
ако ме откриеш
ако ме имаш
слизам от автобуса
а се надявам ти да слезеш от мен

It's always better when we're together

Петя не е само Петя. Всеки път е различна. С друго име, което винаги започва с "П".
Винаги обича. Обича хората, мъжете, храната. Самата любов.
Често греши, но накрая винаги излиза права.
Трещи, пада, става, смее се, пищи, изненадва и радва.
...и постоянно си почива в сърцето ми :)

p.s. STFT!!

разминаване

Очите ми колко са пораснали
навършили 18 години
очите на всички ви – също големи
разказват сами
за всичкото вътре
говорят на плочките
вместо на мене
животът в очите ни
отражение на плочките
докато се чудим от коя страна да си минем