кафемашина

на опашка пред нас жена с басов глас и халка на пръста си

тези купуват по две кафета
а ние сме почнали да бързаме чакайки и да мрънкаме бързайки
докато машината бъдещето предрича
„не връщам ресто и чашките свършиха“
течността и животът в небитието изтичат

обществото - рубинено, лъскаво - крещи, ругае и блъска се
„няма нищо по ценно от времето“
но го изгубваме чакайки и пропиляваме мрънкайки
не четем, а нас само ни сричат
на английски се чува неуместен въпрос: с карта плаща ли се
а ретро псувнята към пощата тича

рене и декарт

мисля, следователно съществувам
си казах преди да си глътна езика
мисля те, следователно съществувам
сърцебиенето ми нахално извика
мисля те, следователно съществуваш
успокои ме не кой да е, а страха ми
мислиш ли ме или изобщо не съществувам?
утре през прозореца ще се хвърли ума ми
не ме мислиш, а аз съществувам
ще се уволня от тая проклета пиеса
мислиш ме, а аз съществувам
късно е, вече не искам да ставам актриса
мислим се коледно
по прогноза съществуване се очаква януари
мислим се пролетно
наесен сме отново просто другари
първоначално помислих, че стихотворението е любовно
егоцентрично обаче оказва се –
изречението на декарт е виновно

какъв любовник се оказа лятото

косата е отрязана,
а заедно с нея лятото...

какъв любовник се оказа лятото
как ненаситно те обича
ревнува от морето, бурите и вятъра
и съжалява, че не може да ти подари кокиче

в гората скриваш себе си
за да не може да ти се любува
да плаче иска, но не може лятото
и чака сутрин среща, случайна уж, на ъгъла

игличките на бора усърдно то събира
и разстила ти постеля
не знае, че боли те любовта на лятото
а ти все пак си негова, поне в неделя

дали голямата любов е лятото
се питаш днес а може би и вчера
но ти си влюбена в него и в другите
във всички – и всяко най превръща се в химера

жигосва тленното ти лятото
косата ти, бедрата и недрата
душата ти маркира, за да те познае
след като те сподели със свободата

защото кажеш ли, че писнало ти е от лятото
то жертвено се самоубива
и само спомен ти оставя върху тялото
като ужилване от мъничко коприва

косата е отрязана
а заедно с нея лятото...

Ахтопол с главно АХ

За да пишеш за Ахтопол трябва, на първо място да си видял фара - как се потапя под любовта на вълните, как дъга го целува по бузата и как всяка вечер нощта го моли да заспи, а той се усмихва и като своеволен тийнейджър й казва „няма“. Трябва да си седял под дебелата сянка на смокиновите дървета с чаша смокинова ракия в ръка, по възможност с дядо столетник, който се обръща към спомените си и размазано вижда в синьо. Трябва да си чакал на опашка за влакчето в лунапарка, целия омазан в пясък и сладолед и да си се разплаквал, ако някое друго дете седне на първото място. Трябва да си се будил от разговори между птичи Ромеовци и Жулиети. Трябва да си забелязал Афала, Ахтос, Ниня, Росица, Ема, Карина, Циклама и всички останали именни и безименни лодки, които пазят брега – да не му е студено. Трябва да си си купил консерва от паламуд или чернокоп от онова място до кея, което прилича на спирка за хора, които искат да се качат на морето. Без билет. Трябва поне няколко пъти очите ти да се разхождали по лунната пътека. До хоризонта и назад. Да са се пълнили със сълзи от радост, че си тук, а не някъде другаде. Трябва да имаш поне една снимка до котвата на входа на града, която не можеш да покажеш на телефона, защото е у вас, в някой албум от хиляда деветстотин и някоя. Трябва да си бил на преглед при местния доктор, който преди това е преглеждал качеството на същата онази смокинова ракия. Трябва да си спомняш кораба, който дълги години лежеше на плажа и не споделяше с никого пиратските си истории. Трябва да си пребродил всички скали, да си се къпал във всички морски езера между тях, да си ловил раци, да си гонил чадър по плажа, да си удрян от чужд чадър на плажа, да си преяждал с цаца, да си се смял, да са ти се смяли, да си обичал и да са те обичали.

Днес вървя сама из града и събирам всички парчета мен, които съм изпуснала по улиците във всички онези лета. Взирам се в нюансите тюркоазено. Мълча и въпреки че съм преживяла всички тези неща, не мога да кажа, напиша или промълвя нищо друго освен „ах“. Едно ах, съпътствано с усмивка, тръпка, сол, изгрев и един особен мирис. Мирисът на най-голямата любов.

Тази към морето.

И един великан стоеше там и им правеше сянка

“Да имаш великан не е толкова лошо.”
Аз съм една мисъл. Тази мисъл. Принадлежа на едно момиче, което в момента целува някакъв мъж. Изплъзнах се от Нея и може да се каже, че съм свободна. Поне за малко. Докато Tя не ме извика отново и не ме заплете в къдриците си, не ме заклещи и не започне да ме върти нервно с пръстите си, заедно с още други по-малки или по-големи мисли. Прави го нарочно, сигурна съм. Налага се да говоря и още по-лошо – да споря с останалите. Ужасна суматоха става. Губя края си или началото. Но…има мисли в много по-лошо положение, така че няма защо да се оплаквам. Аз нося утеха и усмивка на лицето й понякога. Не знам защо обаче друг път я разплаквам.

Родих се, когато Тя срещна мъжа, който целува. Ух. Езиците им са изскочили извън устите и погледът ми се е спрял там, като залепен с „Капчица“. Отвратително. Отстрани, разбира се, стои Време. Той е техният великан. Всички му говорят на Вие – според мен защото е много висок. Постоянно нещо плямпа. Даже докато спи. Много ме дразни, а съм мисъл, предназначена за него и ща не ща – трябва да се примиря. Иначе е мил и… оoooгромен. Винаги е гладен - често и мисли яде. Тук искам да кажа, че съм против този КАНИБАЛИЗЪМ. Въпреки че има доста мисли, с които не се разбираме въобще. Няма да влизам в подробности. Ненаситен е. Но… Тя и мъжът също не могат да му се наситят. Гушкат го, спят с него. Държат се сякаш е дете. И не е лъжа, че прилича на дете по много неща – трябва да се примиряваш с всичко, което прави, да внимаваш да не го обидиш, да му се усмихваш, дори когато не ти се усмихва съвсем. Но има и нещо, което го отличава от всички останали деца. Прави сянка. Дебела, студена и доста голяма сянка. Всички мисли носим пухенки и шапки, когато той е наоколо. И си мрънкаме под носа някаква ей такава смесица от думи „Време, Вие няма ли да отидете да се изпикаете или да поиграете в полето, или може би да поплувате, или да полежите, да си починете, неуморен сте значи, един ден ще ви заболят костите, да - непременно ще ви заболят“. Но го казваме толкова тихо, че да не ни чуе. Разберете ни и нас. Вън е 30 градуса. Мор. Бански. Дойде ли той – зимния гардероб. Ще се побъркаме вече.

Спряха да се целуват. Гледат напред. Тук сме, между другото, на един бряг. Красиво е и току що Време наистина отиде да си легне. Хвала на небесата и седемте морета, пред които вероятно сме застанали. Не знам точно. Ще ида да питам някоя от другите мисли, които се изхлузват като новородени от Нея. „Здравей, приятно ми е – аз съм Да имаш великан не е толкова лошо.“
„Здравей, аз съм Тук времето е спряло“

Здравей, дъно

На дъното съм. Макар че не мога да се гмуркам. Не мога да дишам под вода. За дъното в мен говоря. Но е същото – аз и мен самата не мога да вдишвам и издишвам. Защото солта на всичките ми съмнения и пропуснати щастия влиза през едната ми ноздра. После през другата. И безвъзвратно се надрусвам с наркотици, чиито формули не знам, защото съм химично, физично и може би личностно неграмотна. Бълвам няколко балончета.

Ден е. Един ден от едно ежедневие, което като ескалатор ме свлича към дъното. Едното ми око се е отворило преди другото. Качило се е на първото стъпало и сега цялото ми останало тяло се държи за окото ми и пътува. Картинката не е много приятна. Но не е и много смущаваща. Тъй като подобен ескорт към Марианските падини на живота в същия момент преживяват още доста хора. Пътуването започва със закуската, чая, обличането, ходенето, пристигането на местата, където не ми се пристига. После връщането, стълбите, кучето, целувката, вечерята, съня. „Моля, някой да изключи алармата.“ Докато този някой се отзове, цикълът е започнал отначало. До мен пътуват Господин Петров, Госпожица Аврора, Леля Ванче. И други незначителни за историята господинчовци и госпожички. Всички пътуваме и чакаме. Или ескалаторът да се развали. Или да дойдат почивни дни. Годината е неблагосклонна. Някой забранил дългите отпуски. Сигурно за да не се напиваме, да не правим деца, да не зяпаме екрана на телевизора и други подобни дънни занимания.

Днес е сряда. Аз съм Калина и след не много дълго пътуване стигнах дъното. Там много математически уравнения не ми излизат, мирише на пепелник, едно мъничко аз се е напило с водка и крещи. Там признавам на себе си, че пак не отидох да плувам. И пак не върнах обаждане. И не дадох пари на просяка. И въобще изкарах едни нещастливи пари. И си повтарях „нямам време да пиша“, пък то има, ако орежеш от спането. И пак повече за себе си мислих. И пак. И пак. Но и друго има. Казах „обичам те“ и някой ми отвърна. Някой, у когото също си има дъно. И понякога се събираме на неговото или на моето заедно. И не е съвсем изящно. Но е съвсем истинско и съвсем влюбено.

Още съм надрусана. Смигвам на небето да предаде на гората, която да предаде на морето, че мислено съм там. Ям филия с лютеница. Говоря с пълна уста и нещо се смея. И пак съм на дъното. И е хубаво. Защото ежеминутно откривам заровените в него съкровища. И нямам предвид злато или други такива непонятни за мен неща. Говоря за истините на хората, които обикновено са скрити, а телата са обрисувани с облаци. Майната им на тия фалшифицирани небеса. Има нещо красиво и там – в подземното царство на нашите приказки.