вторник, 24 април 2018 г.

гнездо от (с)мисли
















човешка гравитация
двойници, влюбени и нарочно загубени
тя ни води
към срещи, съжителства, попечителства, сваляне на правителства
плам, който
ухае сега, после вехне
че ни е грижа правим се, после чезнем
един за друг
докато животът не стане задоволителен
защото спи ми се и вече не ми се говори
капакът на третото ми око заяде, не се отвори
боли
за големите планове,
за ръката, за гребена, за тревата, за хребета
за следващия път, който с някого някъде
за Вчера, която сърдито излезе
и насълзи ми очите
за морето, което утихна в гърдите

човешка гравитация
седем милиарда планети любов
делено на две, половинка за всеки
за кога да го мислим, за кога да пестим
себе си, на времето квотите, на ежедневието нотите
нека не спираме на средата на пътя
да не заспиваме, да пренебрегнем знаците, да вържем хамаците
да не боли
че това всичко са голи мечти
които зъзнат на ръба на ума ни
нали
едно и също искаме, но в различни количества
да опитомим всички от утре-та
да остане
мига
пълнолетен, пораснал, пробляснал
като дума, записана с химикал на салфетка
за да се сбъднем трябва да хвърлим ключа
от своята собствена и от чуждата клетка

петък, 13 април 2018 г.

пресмятания

песен по песен
умножавам сълзите
тъмно по тъмно
не мога да погледна луната в очите
диня по диня
на планина от кости(лки) приличам
такси по такси
себе си от всекиго волно-неволно отвличам
печка по печка
се стапям и тека по тротоари
шахта по шахта
на дъното четири крайника – стари другари
софия по софия
минувачът е равен на него
океан по море
на брега посред зима лежи моето алтер его


















Картина на Франциско де Холанда

сряда, 21 февруари 2018 г.

гол абсурд



Аз съм гола.

Гола като главата на господина, застанал на ръба на сградата. Гледам ококорена темето му. По него се стича вода. Отива към лицето му. Прави се на сълза. Той отваря уста, гълта я. Задавя се. Въпреки това изстрелва нахално подмятане. „Господине, не ви разбрах. Диалектът ви не можа да се измие с вода.” Усмихвам се и отпивам голяма тлъста глътка бира право от бутилката. По това време голотата ми е разпъната на кръст в неговото съзнание. Плешива голгота с лице на мъж. 

Кой ме е карал да си забравям дрехите?


Аз съм гола.

Гола като краката на момичето. Покрити с найлонов чорапогащник, но все пак голи. През зимата. Виждат се вените им. Разширени и пълноводни - като водопади, стичащи се в тялото й. „Момиче, мислила ли си кой е директорът на кървавия водопад вътре в тебе?” Не го казвам на глас. Достатъчно странно е, че се взирам в краката й. Тя не ме поглежда, защото в наши дни хората извръщат очи от голите. Кожата е градската мантия-невидимка. Която не можем да свалим.

Прибирам се. Дано ме чака някой с магическа пръчка.

Аз съм гола. 

Гола като плочките в банята, върху които е крайно неподходящо да сложа килим, мокет или каквато и да било подова дреха. Плочките са студени скачени съдове, които ликуват, когато се къпя с топла вода. Понякога сърцата им се пръскат от щастие. После се обаждам на майстора (мисля, че се казваше Митето). На него му е неудобно да стои сам в голата баня, но по някое време започва да му става приятно. Започва да пуши по-често. Да затваря вратата – уж за да не се цапа останалата облечена част от къщата.

Ох. За всеки случай след това ще измия банята със сапун и хладка вода.

Аз съм гола.

Като манекена на ъгъла на Орлов мост. Що за коравосърдечна жена? Що за бездарна дизайнерка е тази вътре, която го е оставила така да стои? Ако той имаше ръце, сигурна съм, щеше да изкопае дупка и да се скрие вдън земя, както казват хората. Аз бих го откопала, защото иначе ще решат, че е психично разстроен и ще го заведат в лудница. Ако закъснея малко и те вече са там, ще приберат и мен в лудницата.

Зад четирите й стени голата истина ще излезе наяве. И никой няма да разбере.

Аз съм гола. Огледалото ме гледа разтревожено и казва „Ти не си гола. Ти си луда.”

Това нормално ли е?

понеделник, 19 февруари 2018 г.

всяка сянка на сянка отива


Гледаме Лъвкрафт. На четвърти ред. Достатъчно близо, за да могат актьорите да ни извадят любовта към театъра, да я изперат, изсушат, изгладят и да ни я върнат в края на представлението. Но и достатъчно далече, за да не могат да ни я докопат, ако не са много настоятелни.

Успяха да я хванат. Но начинът, по който я третираха Леонид Йовчев и Галя Костадинова далеч не беше в стил „добра домакиня”. Те по-скоро ни изядоха любовта, сдъвкаха я, глътнаха я, повърнаха я, без да искат я настъпиха и тъкмо да им кажем да са малко по-внимателни, те я изхвърлиха в кофата. Е, след това се ровихме в боклука, за да си я вземем, защото най-накрая се сетихме, че съществува. Голямата любов към театъра, която бяхме забравили.

От три години не съм била на сцена. Не помня какво е. Помня само черните ми ходила, които слизат боси и топли от сцената. Помня синините, раните и разтегнатите мускули, но не и хореографиите, които ги причиняваха. Помня един единствен монолог, който си казвам понякога, когато съм сама, за да запълня дупките, които копае ежедневието. От две години и половина не живея в Полша. Не помня какво е. Помня само емблемата на Макдоналдс, която се виждаше от терасата и мириса на разложени картофки и сандвичи. Не помня полските представления в изоставени гари и лаборатории в крайни квартали. Помня само квадратните пространства и квадратните целувки, които разменях с момчето, което ме водеше на постановките. Помня как си представях, че може един ден да се оженим и да правим театър, но тази мечта остана написана на календари от предишни, хванали прах години. От шест месеца не живея в гората. Без стени, парно и крушки, които дълбаят в очите ми нуждата да сложа очила. Не помня какво е. Но помня, че при силен вятър си представях как дървета падат върху палатката и органите ми остават бездомни. Помня, че бях ужасно щастлива, но „ужасно” неслучайно присъстваше в изреченията ми. От три месеца не съм ходила на театър. Не помня какво е. Помня само сълзите, с които наводних фоайето, както и безформеното чудовищно желание пак да давам всичко от себе си в името на нещо. Което не ме прави по-богата. Но ме прави по-мен.

Имам сянка вътре – в стомаха може би. В нея живее ужасът. Във формата на трагична фантазия, която, без да искам, съм си представила. Във формата на 8-часов работен ден, който увива двете си ръце около врата ми. Във формата на любов, от чиято утроба не знам дали ще излезе бъдеще. Във формата на страх, че няма да има значение, че съм минала през този свят. В Хауърд Филипс Лъвкрафт също е живяла сянка, но той, за разлика от мен, я е пуснал на свобода. Ани Васева я е приютила и от ужаса е създала ужас. Който пречиства.

Миналото и бъдещето ми са също толкова непознати и непредставими, колкото целият свят е бил за Лъвкрафт. Само настоящето е пълно с любов, която след малко няма да помня.


















Младият Лъвкрафт

сряда, 7 февруари 2018 г.

десет и половина зими



Най-хубавите зими в живота ми. Започнаха, когато изчезна обхватът на радиото, а колата клекна под тежестта на двата сноуборда и страха ми. Градусите не попречиха на диска да се завърти, а ние веднага се качихме на въртележката. На цялата планина й стана ясно, че не сме пораснали. Още. Че няма да пораснем никога. Обичайните заподозрени. Обичайните влюбени.

сутрин

Когато Стефан Вълдобрев разказва звукови приказки, знам, че това е една от онези хиляда и една сутрини, които остават завинаги в задънената улица на сърцето ми. Ние с теб сме се свили на фасове и сме подали глави през прозорците. Снегът затрупва мислите ни за лятото. Замеряме се със снежни топки, направени от спомени за нощи в палатката. Даааааа. Уцелих те и образът ми се разтопи в очите ти. Видях съвсем ясно как чорлавата ми глава си прави гнездо в ирисите ти, за да можеш всяка сутрин да си казваш „щом те видя сутринта да сияеш, цял ден съм, цял ден съм като лек балон, напълнен с хелий, иде ми да полетя”. Ще вдишам целия ти въздух и с детски глас ще ти повтарям, че ми се играе на криеница. Какво по-хубаво от това да се скрием от света и смисъла на живота. Да паднем от ръба на привидно философските разговори. За две безсмъртни минути. „Да извършим всички грехове от книгата и да съборим всички правила.” Чак след това ще издишаме и отново ще станем най-обикновени, скучни, подсъдими възрастни. Ти ще ми предложиш да празнуваме пет, шест или двайсет години откакто сме гаджета. Аз ще изсумтя. При тези обстоятелства трябва да пусна обява във вестника, че жена с планове за отслабване, търси съпруг, но само за зимата. „Ало? Да, на телефона.” От другата страна на невидимата линия си ти и казваш въпросително „Стана време да се разделим. Би ли ме прегърнала”. На тази фантазия се разплаквам. И преди да прочета „Елементарните частици” на Уолбек се разплаквах. Сега още повече. В тази книга самотата има великански размери. Ударих си кутрето в нея и сега неслучилата се самота ме боли в обувката. Все пак предпочитам скучни годишнини пред необратими раздели. 

между сутрин и вечер

Пристигнахме. Преглътнах веднъж – страха ми от пистата. Изплюх веднъж – един друг страх. “Тръгвам натам, където няма път или пътека… Бяга света, но ние ще я караме полека.” Спускам се по-бързо от него. От страха да те обичам. За да запълня мястото, където живееше той, пия чай. За да забравя аромата му, слагам ром в чая. Уравновесявам тежестта си и започвам да се смея. На себе си. Планината ме гледа с широко отворени очи. Подхлъзва ме на следващото спускане, за да ми покаже, че не мога винаги да минавам на косъм. Косъмът се к-ъ-с-а. Косъмът го н-я-м-а. Снегът иска да се целуваме, а бузите ми, сякаш знаели, вече са се изчервили. Ти бързаш към мястото, където съм. Там съм, към съм, във съм... и не съм. Има един момент, докато летя по склона, в който изчезвам. Защото аз съм съвкупност от миналото, бъдещето, мислите, глупостите, плановете, любовта. Те се изпаряват и съм приютена между земята и небето – в лоното на чистия въздух. В света на птиците. Имам смътно усещане за себе си или по-скоро за заедност. Защото ти си до мен. „Пътуваме към кея, но пътят се люлее. Не гледай, карай напред. Карай напрееееееееееед.” Любимата песен от тези десет и половина на Вълдобрев. Капсула с щастие се разтваря в мен. Безкрайност, лифт и студен дъх има на прожекционния апарат на живота. „Карай напред, карай напред”. Барабани, китара и глас имат концерт в главата ми. Като онзи път на плажа, на който хич не погледнахме сцената. В босите ни крака лежеше кучето. Кучето, което не харесва концерти. Цялото лято и цялата музика превозихме с колелото до тук. До зимата на необичайните заподозрени. Необичайните влюбени. 

вечер 

Тръгваме наобратно. Спираме за студена бира. Аз, вместо теб, ще преглъщам оставащите километри и баири по пътя ни. „Кажи ми, че това ти беше най най най най-хубавия ден” вече звучи от колоните. Останали са ни няколко грама сила, които изразходваме в пеене. После мълчим. Аз се чудя колко „най” мога да понеса. Къде в гардероба на главата си да ги сложа. Накрая се отказвам и слушам музиката, която прави заключение: 

„Един човек е по-голям от целия свят, от целия свят! Една любов е океан-ще го преплувам! Един живот не е живян, щом не си треперил за някого, ако сърцето не е било фойерверк, фойерверк.” От зима до зима.

Двигателят е изключен. Стълбите до петия етаж са изкачени задъхано. Едно куче иска да се качи на главите ни и да прошепне в ушите ни обичайното: „Обичам те”.


четвъртък, 18 януари 2018 г.

диалози без събеседници

- пандора е бременна
- с някоя нова кутия?
- няма страшно, така или иначе земята не е разтребена
- поне пода, на който ще роди, да измия?
- чистота не е добра акушерка
- за какво, за уморени метафори?
- вече валута са станали чуствата, ми каза една изнервена касиерка
- предлагам да я изядат алигатори
- ти по-добре помисли кой ще присажда стволови клетки на тъжното
- за това прелива от кандидати
- засили се и презкочи неизбежното
- как, като с пандора съм бременна, а тя със всичките страхове най-чудати
- не порасна ли, не спря ли да си затваряш очите в тъмното?
- всеки ден съм на различни години
- като дете не ти пукаше да се спускаш по стръмното
- предложи пари на днешното аз, няма дори да се съблече по бикини
- кой ти каза, че пандора е бременна?
- какво си ти, съществително или моето съществуващо себе
- защо ми се довери? май съм любов преждевременна
- защото в 12 съм възрастен, а в 1 отново съм бебе

понеделник, 8 януари 2018 г.

офелия от 21 век

извини ме за разпаднатите кванти
за лунатичните недоразумения
за изгубените често смисли
и за трубадурските съмнения

за трудността да съществувам поотделно
за опитите да съм по-голяма от тъгата
за таланта да се блъскам челно
докато се ориентирам в мъглата

за квартала на живота с име младост,
където искам вечно да живея
за изпуснатата на земята жизнерадост
и че емоционално дебелея

извини ме, че се беля
и върху тебе трупам си корите
за драмата в стил Офелия

съжалявам
от името на жените