понеделник, 19 февруари 2018 г.

всяка сянка на сянка отива


Гледаме Лъвкрафт. На четвърти ред. Достатъчно близо, за да могат актьорите да ни извадят любовта към театъра, да я изперат, изсушат, изгладят и да ни я върнат в края на представлението. Но и достатъчно далече, за да не могат да ни я докопат, ако не са много настоятелни.

Успяха да я хванат. Но начинът, по който я третираха Леонид Йовчев и Галя Костадинова далеч не беше в стил „добра домакиня”. Те по-скоро ни изядоха любовта, сдъвкаха я, глътнаха я, повърнаха я, без да искат я настъпиха и тъкмо да им кажем да са малко по-внимателни, те я изхвърлиха в кофата. Е, след това се ровихме в боклука, за да си я вземем, защото най-накрая се сетихме, че съществува. Голямата любов към театъра, която бяхме забравили.

От три години не съм била на сцена. Не помня какво е. Помня само черните ми ходила, които слизат боси и топли от сцената. Помня синините, раните и разтегнатите мускули, но не и хореографиите, които ги причиняваха. Помня един единствен монолог, който си казвам понякога, когато съм сама, за да запълня дупките, които копае ежедневието. От две години и половина не живея в Полша. Не помня какво е. Помня само емблемата на Макдоналдс, която се виждаше от терасата и мириса на разложени картофки и сандвичи. Не помня полските представления в изоставени гари и лаборатории в крайни квартали. Помня само квадратните пространства и квадратните целувки, които разменях с момчето, което ме водеше на постановките. Помня как си представях, че може един ден да се оженим и да правим театър, но тази мечта остана написана на календари от предишни, хванали прах години. От шест месеца не живея в гората. Без стени, парно и крушки, които дълбаят в очите ми нуждата да сложа очила. Не помня какво е. Но помня, че при силен вятър си представях как дървета падат върху палатката и органите ми остават бездомни. Помня, че бях ужасно щастлива, но „ужасно” неслучайно присъстваше в изреченията ми. От три месеца не съм ходила на театър. Не помня какво е. Помня само сълзите, с които наводних фоайето, както и безформеното чудовищно желание пак да давам всичко от себе си в името на нещо. Което не ме прави по-богата. Но ме прави по-мен.

Имам сянка вътре – в стомаха може би. В нея живее ужасът. Във формата на трагична фантазия, която, без да искам, съм си представила. Във формата на 8-часов работен ден, който увива двете си ръце около врата ми. Във формата на любов, от чиято утроба не знам дали ще излезе бъдеще. Във формата на страх, че няма да има значение, че съм минала през този свят. В Хауърд Филипс Лъвкрафт също е живяла сянка, но той, за разлика от мен, я е пуснал на свобода. Ани Васева я е приютила и от ужаса е създала ужас. Който пречиства.

Миналото и бъдещето ми са също толкова непознати и непредставими, колкото целият свят е бил за Лъвкрафт. Само настоящето е пълно с любов, която след малко няма да помня.


















Младият Лъвкрафт

Няма коментари:

Публикуване на коментар