десет и половина зими

Най-хубавите зими в живота ми. Започнаха, когато изчезна обхватът на радиото, а колата клекна под тежестта на двата сноуборда и страха ми. Градусите не попречиха на диска да се завърти, а ние веднага се качихме на въртележката. На цялата планина й стана ясно, че не сме пораснали. Още. Че няма да пораснем никога. Обичайните заподозрени. Обичайните влюбени.

сутрин

Когато Стефан Вълдобрев разказва звукови приказки, знам, че това е една от онези хиляда и една сутрини, които остават завинаги в задънената улица на сърцето ми. Ние с теб сме се свили на фасове и сме подали глави през прозорците. Снегът затрупва мислите ни за лятото. Замеряме се със снежни топки, направени от спомени за нощи в палатката. Даааааа. Уцелих те и образът ми се разтопи в очите ти. Видях съвсем ясно как чорлавата ми глава си прави гнездо в ирисите ти, за да можеш всяка сутрин да си казваш „щом те видя сутринта да сияеш, цял ден съм, цял ден съм като лек балон, напълнен с хелий, иде ми да полетя”. Ще вдишам целия ти въздух и с детски глас ще ти повтарям, че ми се играе на криеница. Какво по-хубаво от това да се скрием от света и смисъла на живота. Да паднем от ръба на привидно философските разговори. За две безсмъртни минути. „Да извършим всички грехове от книгата и да съборим всички правила.” Чак след това ще издишаме и отново ще станем най-обикновени, скучни, подсъдими възрастни. Ти ще ми предложиш да празнуваме пет, шест или двайсет години откакто сме гаджета. Аз ще изсумтя. При тези обстоятелства трябва да пусна обява във вестника, че жена с планове за отслабване, търси съпруг, но само за зимата. „Ало? Да, на телефона.” От другата страна на невидимата линия си ти и казваш въпросително „Стана време да се разделим. Би ли ме прегърнала”. На тази фантазия се разплаквам. И преди да прочета „Елементарните частици” на Уолбек се разплаквах. Сега още повече. В тази книга самотата има великански размери. Ударих си кутрето в нея и сега неслучилата се самота ме боли в обувката. Все пак предпочитам скучни годишнини пред необратими раздели. 

между сутрин и вечер

Пристигнахме. Преглътнах веднъж – страха ми от пистата. Изплюх веднъж – един друг страх. “Тръгвам натам, където няма път или пътека… Бяга света, но ние ще я караме полека.” Спускам се по-бързо от него. От страха да те обичам. За да запълня мястото, където живееше той, пия чай. За да забравя аромата му, слагам ром в чая. Уравновесявам тежестта си и започвам да се смея. На себе си. Планината ме гледа с широко отворени очи. Подхлъзва ме на следващото спускане, за да ми покаже, че не мога винаги да минавам на косъм. Косъмът се к-ъ-с-а. Косъмът го н-я-м-а. Снегът иска да се целуваме, а бузите ми, сякаш знаели, вече са се изчервили. Ти бързаш към мястото, където съм. Там съм, към съм, във съм... и не съм. Има един момент, докато летя по склона, в който изчезвам. Защото аз съм съвкупност от миналото, бъдещето, мислите, глупостите, плановете, любовта. Те се изпаряват и съм приютена между земята и небето – в лоното на чистия въздух. В света на птиците. Имам смътно усещане за себе си или по-скоро за заедност. Защото ти си до мен. „Пътуваме към кея, но пътят се люлее. Не гледай, карай напред. Карай напрееееееееееед.” Любимата песен от тези десет и половина на Вълдобрев. Капсула с щастие се разтваря в мен. Безкрайност, лифт и студен дъх има на прожекционния апарат на живота. „Карай напред, карай напред”. Барабани, китара и глас имат концерт в главата ми. Като онзи път на плажа, на който хич не погледнахме сцената. В босите ни крака лежеше кучето. Кучето, което не харесва концерти. Цялото лято и цялата музика превозихме с колелото до тук. До зимата на необичайните заподозрени. Необичайните влюбени. 

вечер 

Тръгваме наобратно. Спираме за студена бира. Аз, вместо теб, ще преглъщам оставащите километри и баири по пътя ни. „Кажи ми, че това ти беше най най най най-хубавия ден” вече звучи от колоните. Останали са ни няколко грама сила, които изразходваме в пеене. После мълчим. Аз се чудя колко „най” мога да понеса. Къде в гардероба на главата си да ги сложа. Накрая се отказвам и слушам музиката, която прави заключение: 

„Един човек е по-голям от целия свят, от целия свят! Една любов е океан-ще го преплувам! Един живот не е живян, щом не си треперил за някого, ако сърцето не е било фойерверк, фойерверк.” От зима до зима.

Двигателят е изключен. Стълбите до петия етаж са изкачени задъхано. Едно куче иска да се качи на главите ни и да прошепне в ушите ни обичайното: „Обичам те”.