очивочи

изрових си главата от пясъка
и научих очите си да те прегръщат
нищо че всяка минута беше различен
и едновременно един и същи(човек)
очите могат
да превеждат езика ти
да се надигат на пръсти и да посягат плахо към висините ти
да свалят незабелязано очилата ти
да примижават пред среброто в косата ти
да плуват в езерата ти и да акустират в зеницата ти-остров
да пазят образа ти кристален, макар да са пълни със сълзи
ако ги имаш, очите чупят стъклата ти
разказват ти вицове
а после по детски се разплакват и мълчат
защото ти вече знаеш

нашите очи
се срамуват
и горят
и се гонят
а после не помнят
срещат се тук и сега
пипат с обезумелите си пръсти навсякъде
преплитат се
и
продължение не съществува

нашите очи
викат вятъра
да дойде да ни види
теб през мен
и мен през теб
отварят врати
гъделичкат го с мигли
студен дъх през ирисите отива в петите ни
и
се прибираме с тръпките вкъщи

когато тялото благодари на очите ми
за всичко това и неизписаното
ги затваря
и къс по къс
събира всички очи в сън
събуждам се
настръхнала
и ми се струва
че съм вселена

Какво къде

Отварям. Затварям. Пия. Плюя. Идвам. Връщам се. Не отговарям за действията си, докато разплитам косата си. Умножих се по три. За да мога да плача, крещя и моля за пощада едновременно. Равна съм на едно желание. Да се превърна в локва и да чакам вас, които никога не съвпаднахте с измислиците ми. Да знаете, че колкото и предпазливо да стъпвате, някъде съвсем неочаквано ще опръскам крачолите ви. Стъпка след стъпка, подметка след подметка, ще се превърна в кал. Така или иначе ни е спукана работата. Въздухът ще ни свърши. Водата ще ни свърши. По-добре веднага да станем кал. Иначе ще обърнем коремите си като риби и ще чакаме някой да ни изхвърли в тоалетната чиния и да пусне водата. За да изпеем последната си песен. За всеки си има ред. За всеки си има казанче. За всеки си има мелодия. Някое фадо, някой Рей Чарлс или Горан Брегович. Според региона. Слушам. Пия. Танцувам. Спъвам се. В различен ред , а все в едни и същи пространства.
Този текст е превод на мълчанието ми, докато вие ме питате „и какво“, „той нищо ли не каза“, „защо спря“ и други несъстоятелни въпроси. По устните ми се чете „НИЩО“. А ако е било нещо, паметта ми го е изтрила, защото малко се измори. Вече слага печат „ПАРАДОКС“ на спомените и ги прибира в черната кутия. За да може специализираните екипи да се посмеят, като я намерят след катастрофата. Пък дано някой се престраши да каже „пу за мене“ и да си я сложи на рафта до изцапаните панталони.