17 февруари със закъснение

Random act of kindness day

Казаха ми, че днес било ден на добротата. Каза ми го един добър човек. Щеше да е странно да ми го каже лош. Как се чувства лошият човек в такъв ден? Празнува ли за здравето на добрите? Празник. Е, наздраве за празното, което ни пълни. Него празнуваме май. Всеки ден. Оказа се, че всъщност е ден на спонтанните актове на доброта. Спонтанно като да кажеш „обичам те“. Още по-спонтанно като да отвърнеш със същото. По детски. Помня, когато веднъж казах „обичам те“ и ми отговориха „мерси“. Честността е почти доброта, защото наранява, нали? Върху раната си слагам дрехите, за да не ми я виждат. А тя залепва за тях и ме боли още повече. Прикритието е нечестност. Значи недоброта. Значи бацил във въздуха, който дишам. Днес бях дете на три пъти. Със слаб имунитет. Дете, на което накрая пиян Дядо Коледа поиска да продаде кокичета. Нямам пари за такива работи. „Подари ми ги“, му викам. А той взе ръката ми и я опря в брадата му. Каза „на късмет ще ти е“ и я целуна. Такъв го искам Дядо Коледа. Истински. А не метафора на доброто. Защото от моя опит доброто пие и ми записва съобщения в whatsapp, че ме обича в 6 сутринта. Съвсем наистина. Доброто ми изкарва акъла. Доброто ми предлага drink and drive до Градина. Доброто си има жена и дете, но пипа всички момичета в заведението. Доброто ще стане предприемач и ще продава специалитет „Труди“. Празнувам това добро. Непрестореното. Простото. Което ми изпълнява желанията без да съм му ги казвала. Което не знае дори, че е добро. И изобщо не знае, че днес има празник. Доброто, което не помня или не възпроизвеждам в съзнанието си. Доброто без лук и горчица. Скъпото добро, за което не плащам. Почерпеното добро. Което ми свети в очите. И ми цапа пнаталоните с шоколад. Което краде от моето добро. И ограбена пътувам в таксито към вкъщи. Колкото по-ограбена съм, толкова по-щастлива съм. И ми расте вътре онова цвете от "Пяната на дните", ама е доброкачествено. Защото е слънчогледово. Расте моето слънчогледово добро.
Или нашето добро, а?