Variations Nº 14: “Notes from underground”

Стоя на земята в театъра и гледам представлението. Записаният глас звучи в главата ми и виждам телата на актьорите. Четири на брой. Конвулсивни – реакция на действителността. Изглеждат различни от телата на хората, които виждам на улицата всеки ден, но май са същите. Само че оголени. По душа. Без компанията на етикети и думи. Думите са най-големият парадокс на нашата „съвременна“ близост. Звучат постоянно в главите ни, изричаме ги, четем ги и се заблуждаваме, че сме разбрали и знаем всичко. Имаме толкова от всичко и се задоволяваме с него. Не искаме да разберем повече.Каква е причината да сме нещастни и да си предаваме нещастие по въздушен, полов и всякакъв възможен път. Мием се, за да го махнем от себе си, но то там вирее. Ние сме коренът на нещастието. Коренът, който не желаем да изкореним. Те опитват, дерат кожата си, докато на мен не ми замирисва на човешко. Усещането е силно. Чувам и до един момент разбирам думите, които звучат от колоните, но после спирам, съзнанието ми ги приема за музикално оформление. Внушават ми механика. Същата тази механика, с която се сблъсквам всеки ден. Живот на повърхността, а там само грапавина - в гласовете, в движенията, в чертите, в емоциите на хората. Всичко, което наричам смисъл, е под тази повърхност. Там под черната лента пред очите ни, с която се раждаме и която понякога не се сещаме, че можем да свалим. Виждам как четирима човека я свалят. Съм заедно с тях в един сън… Сънуваме мръсотията на света и изпитваме страх, че ще се удавим - и то не в собствените си боклуци, а в тези на другите. Твърде много боклуци има. Толкова, че тоалетната ни става църква. Там се изповядваме и празнуваме. Това, че мръсното си отива. За малко. За времето, в което гледам представлението на земята в театъра.