Не е време да си говоря с времето

Минали са 29 минути от този ден. След малко, неусетно, а всъщност значимо време той ще свърши. Ето, още една минута потъна в края на песента, която звучеше. Тараторът ми изяде и друга. Сънят ми ще погълне половината ден. Нощ не съществува… само се натрапва с тъмнината си. Странно е как в тъмното можеш да се чувстваш едновременно защитен и изплашен. Самодостатъчен и сам. И отново – не знаеш какво искаш. 00:36 – искаш всичко, но кога? Ще ти бъде ли достатъчен този ден и изобщо колко дни имаш на разположение? Изкрещявам на ум. Достатъчно за какво? Сама се задължавам, а не искам – по течението съм, но мечтая за остров, почивка, хармония, сигурност. На острова ми става скучно и искам вълни, а ти ми даваш буря – прекаляваш. Нямам нужда от твоето повече, само от твоето толкова, мой безценен ден. Сега се казваш 00:41 и постоянно променяш името си. Оставям те да се случваш и вече ме изумяваш – сигурно и ти сега си говориш с мен, но не пишеш в тефтерче, а директно създаваш, градиш, понякога ми се подиграваш и се смееш на мой гръб. Харесвам те, може би затова ми продаваш произведенията си на безценица… знаеш, че обичам изкуството ти. Здравей, 00:49, странна минута си ти – тиха и същевременно безкрайно приятна и дълга. Познавам те откакто си се родила и съм с теб в смъртта, тоест бях и вече страдам по теб две минути. 00:51 е.

Косата ми е разчорлена, дрехите ми са разхвърляни, пламъкът гори ръката ми докато паля свещите (едната мирише на ябълка, а другата на боровинка). Всичко ще е така до сутринта, която е всъщност среда на деня.. и косата ми, и дрехите, и аромата в стаята. Еднаквост по време на минутите, константност даже във въздуха, когато не дишам. Защото сънувам и тая дъх насън. 01:00, а още не сънувам – най-хубаво е сутрин. Нямам търпение вече. Благодаря ти, че не бързаш, харесва ми този разговор – и простотата му и това, че няма нужда да стигаме някъде. Безцелни сме. И ти, и аз. Само сега де, иначе ни наричам разпиляни, а друг път смислени и важни. Най-важни или според времето си, от което следва и какво привличаме… да имаме, и какво отблъскваме.. да нямаме. Ние сме едно. Аз и ти, 01:11. Толкова дълго те чаках, вярвах в теб, исках да се любя с теб… накрая осъзнах, че в теб няма нищо по-специално. Аз създавам специалното, но успях, защото те имаше. Ще бъдеш ли завинаги тук? 01:12 ми даде отговора. Няма вечно, но усещането стои за дълго… за сега.

Нямам какво повече да кажа. Това са само думи, но това, което е в мен няма да се промени. Падам, падам, падам и не мога да чакам някакво утре да ме вдига и изправя. Ти, сега, не можеш ли? А, трябва ти моята помощ, но ти е писнало да ми говориш неща, които знам. Не съм пораснала. 01:18, ти можеш да направиш всичко. Един момент, после, след малко, някога, в бъдеще, не сега, има време. Кога? До кога?

В 01:23 всички останали часове и минути не съществуват… и няма спомени за милиардите, които са отминали, нито белези, нито надежди. Безвремие. Виждам преди да съм видяла и вярвам в теб преди да знам, че съществуваш. И исках да ти го кажа накратко. Душата, тялото, очите, ръцете, пръстите, косите ми вярват вкупом. Ахилесовата ми пета сама, единствена, се съмнява, а аз я тъпча, макар че ме боли. Абе бъркотия. Нали, 01:32, не знаеш от къде си се взела, била ли си в чуждо тяло. 01:31 родила ли те е в края си. Боляло ли я е? Никога няма да разберем. Но с белотата и светлината си не приличаш на нея. По-красива си. Гените се променят, порастваме като хора всяка минута и носим в себе си по нещо от изживените, останали за съвсем кратко в нас… минути.

Пожелавам ти лека нощ, 01:41, въпреки че знам, че няма да спиш. Ще излезеш, ще тръгнеш да пътуваш към млечния път и ще ме оставиш навън, на произвола на другите минути и заради теб ще ми е студено. Ще ме промениш и утре ще съм друга.