/по Мария Калинова/
Долу в подножието на вечерята или по-скоро обяда ни
изключихме лампите
всички столове бяха празни
напълнени с нашите представи за хора
които обичаме
всички те са пратеници
които никога не пристигат
Майсторът го няма
никога не е идвал
Като дойде, ние си тръгваме
Липсата му ни осмисля
управлява телата ни
да падат отгоре надолу
да разсичат черния въздух на две
Да стават черни като него
Бесилото си е на мястото
Една грешна мисъл трябва
И сме на него
А през останалото време сме Маргарити
които не могат да бъдат премерени
колко са истински
и колко изкуствени
Отражения на миналото в думите ни
бъдещето в лицата ни
и настоящето – бомбоубежище на животите ни
Добре, че сме вързали кучетата
че те и тях заедно с нас ще изядат
ако ги пуснем да бесуват
по Достоевски
Затваряме си очите
а всъщност играем на криеница
със съдбата
Тя брои доколкото иска
Ние доколкото можем
Знаем, че тя ще спечели
Не се отказваме
Трябва да се яде
Няма коментари:
Публикуване на коментар