Ние, хората, сме много добри в това да правим неща напук на другите. Това обаче се случва в редките моменти, които другите съществуват и изобщо са фактор. Помощен материал. Мотивация. Не сме овладели способността да действаме напук на себе си. Да стъпчем нашето собствено его. Да го наплюем с последната слюнка, която е останала в устата ни и ни помага да дишаме преди устните ни да са залепнали и да последва задушаването. Ако се осмелим да се разделим с нея и останем на границата, на ръба на нашето собствено съществуване, ще се срещнем с другия в нас. Борецът за оцеляване. Животното. Този, който няма какво да прави и именно затова прави всичко. Този, който не говори нашия език, а вие, лае и гризе собствената си опашка, за да не остане гладен. Защо? Мотивацията може би пак са другите – да ги има, да ги срещнем, да ги докоснем, да им се усмихнем. Страх ни е от самотата. Самото себе си ни се струва скучно. Защото си мислим, че го познаваме, че сме надникнали зад всичките му ъгли. Но те са толкова много. Многоъгълници сме. Като се ударим, си образуваме ъгли, нещо в нас се пречупва и губи облата си форма. Все си мисля, че всеки може да намери общ език със себе си, някаква обща тема. Но защо са ни тези остриета, ако няма, там някъде друго острие, което да се помести в нашите две. Механизъм. Отношението е механизъм. Задвижващ се от очите, от шията, от всяка частица, която трепти за другия. В механизма няма думи. Думите са негов продукт. Но чий продукт е самият той? На две животни, които нямат стопанин, нямат клетка и нямат хранилка, в която някой да им слага вечерята. Нямат колело, което да завъртят, за да произтече сам следващият ден. А уж живеем в зоологическа градина. Изобилието е илюзия. Ние сме илюзия. Уж напук.
Съдържателно с насока. :)
ОтговорИзтриване