Много ми е отслабнал ангелът. Няма сили да ходи, пък камо ли да лети. Карал диетата на всичкоправенето. Изморил се. За здравето си не помислил изобщо. И за формата си. 90-60-90 не е идеалната форма за ангели. Сила им трябва на тях, за да са истински хранители. Да се грижат за нас. Ангелите ни пазят от това много да мислим. Шептят ни да не прекаляваме и ни хапят мекото на ухото. А моят какво – аз да го мисля. Ангел-анорексик, който повръща чуждите думи, а със своите пуска водата. Мие си лицето със запушени уши, докато аз му крещя: Яж, ангелееееее. Като готвачка в детска градина, която сама не би изяла храната, която е сготвила. Ангелът ми е непослушното дете, което ми вика „не ща“ и се напикава в леглото. Аз определено не съм готвачка, защото нищо не съм сготвила. Не мога. По-добре и да не рискувам. Че ще взема да му опожаря крилата на ангела, да му запаля фитила и да ми гръмне на рамото. И съвсем за нищо да не ставаме – и той, и аз. Ангел-динамит на скалисто рамо – зона, която трябва да бъде отцепена. Той определено не е дете. Сега го гледам как върви – посърнало и нескопосано. Прегърбено едно такова, сиво. То това не е ходене, а влачене, пълзене. Ангел-охлюв-Квазимодо, минал покрай Париж. Стегни се, ангелееее. Коледа идва. Той се сепва. Казва ми, че по Коледа нямаме нужда от ангели. Само чудеса се случвали. От тях ли да ни пазят. Затова заминавал. Ангел-бунтар. Оградил с кръгче датите от днес до Нова година на календара ми и написал с шарени моливи: ПОЧИВКА. Прав ти път, ангеле. Ще пропуснеш. Какво. Последните дни на последните редове нямат какво да кажат. Те чакат и мълчат. Докато ангелите си правят банкет някъде в Лапландия. А после никой на никого нищо. Като всяко добро начало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар