Стъпваме в облаци, когато пътуваме. Когато тръгваме. Докато стягаме багажа. Стигаме някъде и ни заболява. Липсва ни. Някого. Нещо. Знаем, че сме и липсвани. От някого. От нещо. Слънцето свети в краката ни. Като не помним, се срещаме с щастието. Като се сетим, ни затрупва тъгата. Валят отгоре хора, къщи, места, спомени и небето под нас почернява. Стъмва се и ни замръзват краката. Бършем сополите и гледаме нагоре. Млечният път е нашият и е почти магистрала. Голямата мечка е станала планина. Много стара. А звездите не падат никога, защото имат земно притегляне. И нямаме право на желания. А право да ходим по небето понякога? И да се завиваме с купести или перести одеала? Или това ни е предназначено за после? Когато няма да го има мозъкът да си спомня, сърцето да бие и носът да тече. Какво ще завиваме? Разопаковаме, слизаме, слънцето залязва по стъпките ни. Вадим юргана от скрина и си лягаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар