законова уредба

Не карай пил по кожата ми

преди да свърши смяната на полицейския патрул

скрит на ъгъла между бедрата

не ме обличай в кич от думи

околните ще ми се подиграват

тъмничарят ще е свободен ли срама ми да натика в килия

и триглаво псе да сложи пред вратата

не размествай вътрешните пластове, не прави земетресения
преди да е заспал сеизмологът в мен,
уплашен от обичане над пет по скалата на Рихтер

не ми наливай чаши с себе си, преди да е затворил изтрезвителят
където вляза ли, ще чопля с нокти по стената
две букви с плюсче по средата

не опожарявай всички тези косъмчета, настръхнали край твоята особа
от опит знам, пожарната ще дойде да провери дали съм гола
ще ме погледа и ще си отиде
не ме трови с допири, трептения
в инфекциозна изобщо даже няма да ме вземат
противоотрова за любов, ще кажат, нямаме
а ваксините се слагат на децата
не натискай стоп в асансьора с чувствата
дори и на шега, опасно е да ми засядаш в сърцето
не късай жичката на крушката в главата ми
виж колко точно съм висока
ще трябва на теб да стъпя, за да стигна себе си
и да си пусна собственоръчно тока 

не наводнявай коридорите на стомаха ми
пеперуди и прилепи вътре живеят
ако излязат наведнъж през устата ми
ще остана чисто и просто един скелет

В краен случай прави каквото поискаш, но, като един истински джентълмен, се приготви да ми носиш чантичката с последствията!

дяволи(и)

все някъде, все някога ще реша
обещавам ти, дяволе
какво искам и ще го кажа на глас
на теб
в това число и себе си
побързай сега
извикай куче да извлачи съмненията
които капят от мене

намери ме

между миналото ни и бъдещето ми
между какво би било и какво не би могло да бъде
между пейката на съзнанието и люлката на мечтите
между наличието и отсъствието ти
между наполовина пълното и наполовина празното в мене
между линиите на дланта ми и онея безкрайните - влакови
между вещицата в приказката и влюбената принцеса
между настоящето и паралелната ти вселена
между идването на себе си и тръгването към тебе
между киселото зеле и главата ми, лежаща в бидона
между доставка на пратката и бягството с куриера
между горещата супа и опарената ми вътрешност

на дясното рамо стоиш ти, дяволе
и гъделичкаш цялата тая координатна система
отляво е седнал той, дяволе
и рецитира стихотворения без рима
впечатлена ръкопляска съдбата ми
преди да падне от дървото като смокиня

дано някой ден или някое някога
да реша аз, а не някакъв дявол в мене

намери ме, моля те
и на мира ме остави
ако поне за миг
съм кацнала на мира ми

Момичетата са създадени да се усмихват

Момичетата са създадени да се усмихват.

Мъжете свалят шапките си само ако са успели да свалят усмихващите се момичета. Остават само по брада. Убодени, момичетата се усмихват на болката. Тогава мъжете също си позволяват да се усмихнат без да знаят, че рано или късно момичетата взимат ножиците и започват да се смеят.

Коледа за мъжете е в усмивките на момичетата. Те ги крадат и закачат на елхата, която не развалят цяла година. 32 броя зъби трупат прах. Мъжете, поради липса на креативност, на следващата Коледа подаряват на момичетата Lacalut. От белота блести само празнотата, останала на мястото на усмивката.

Очите на панелния блок светят вечер. Да, но ако поне в два апартамента живеят усмихнати момичета. Ако има само едно такова момиче, блокът намига лукаво на минувачите. „Do not disturb” са си казали онези момичета, усмихнали се в съня си.

Ватманът, който по принцип не спира на пешеходна пътека, прави изключение от правилото за усмихнатото момиче, което не заслужава да умре на релсите. Той я благославя с думите „мамка му, колко си хубава”.

Супермаркетът е пълен с пораснали момичета. Повечето от тях не се усмихват, защото знаят, че скоро ще повръщат вечерята, която са сготвили. Мъжете, които по същото време са в супермаркета, не ги и поглеждат. В техните домове ще се повръщат само усмивки.

Телевизията пуска камерите, за да заснеме усмихнатите момичета. По време на излъчването рейтингите скачат. Мъжете правят един куп грешки при отчитането на данните, защото мечтите и гащите им са се препълнили с усмивки.

Първо действие. Втора сцена. Монолог на усмихнатото момиче. „Великите пиеси, негодни са за мен. Защото там момичетата превръщат се в жени, а после в дойки, майки и свекърви. Понякога кралици. А често и вдовици. И през целия живот едва са се усмихнали”.

Зрителят. Мъж от втори ред. Място 19. „Това е най-хубавата пиеса, която съм гледал.“

Момичетата често са съпътствани от пудели, а непременно и от гребен, за да сресват, ако се налага, човешките и кучешки къдрици. Мъжете носят по един резервен, защото всичко може да се случи – момичето да счупи, изгуби или случайно да изхвърли с боклука гребена (последното е малко вероятно). И тогава кой ще вчеше къдравата й усмивка.

Момичетата са създадени да се усмихват. Но с душа, а не с обвивка.

кафемашина

на опашка пред нас жена с басов глас и халка на пръста си

тези купуват по две кафета
а ние сме почнали да бързаме чакайки и да мрънкаме бързайки
докато машината бъдещето предрича
„не връщам ресто и чашките свършиха“
течността и животът в небитието изтичат

обществото - рубинено, лъскаво - крещи, ругае и блъска се
„няма нищо по ценно от времето“
но го изгубваме чакайки и пропиляваме мрънкайки
не четем, а нас само ни сричат
на английски се чува неуместен въпрос: с карта плаща ли се
а ретро псувнята към пощата тича

рене и декарт

мисля, следователно съществувам
си казах преди да си глътна езика
мисля те, следователно съществувам
сърцебиенето ми нахално извика
мисля те, следователно съществуваш
успокои ме не кой да е, а страха ми
мислиш ли ме или изобщо не съществувам?
утре през прозореца ще се хвърли ума ми
не ме мислиш, а аз съществувам
ще се уволня от тая проклета пиеса
мислиш ме, а аз съществувам
късно е, вече не искам да ставам актриса
мислим се коледно
по прогноза съществуване се очаква януари
мислим се пролетно
наесен сме отново просто другари
първоначално помислих, че стихотворението е любовно
егоцентрично обаче оказва се –
изречението на декарт е виновно

какъв любовник се оказа лятото

косата е отрязана,
а заедно с нея лятото...

какъв любовник се оказа лятото
как ненаситно те обича
ревнува от морето, бурите и вятъра
и съжалява, че не може да ти подари кокиче

в гората скриваш себе си
за да не може да ти се любува
да плаче иска, но не може лятото
и чака сутрин среща, случайна уж, на ъгъла

игличките на бора усърдно то събира
и разстила ти постеля
не знае, че боли те любовта на лятото
а ти все пак си негова, поне в неделя

дали голямата любов е лятото
се питаш днес а може би и вчера
но ти си влюбена в него и в другите
във всички – и всяко най превръща се в химера

жигосва тленното ти лятото
косата ти, бедрата и недрата
душата ти маркира, за да те познае
след като те сподели със свободата

защото кажеш ли, че писнало ти е от лятото
то жертвено се самоубива
и само спомен ти оставя върху тялото
като ужилване от мъничко коприва

косата е отрязана
а заедно с нея лятото...

Ахтопол с главно АХ

За да пишеш за Ахтопол трябва, на първо място да си видял фара - как се потапя под любовта на вълните, как дъга го целува по бузата и как всяка вечер нощта го моли да заспи, а той се усмихва и като своеволен тийнейджър й казва „няма“. Трябва да си седял под дебелата сянка на смокиновите дървета с чаша смокинова ракия в ръка, по възможност с дядо столетник, който се обръща към спомените си и размазано вижда в синьо. Трябва да си чакал на опашка за влакчето в лунапарка, целия омазан в пясък и сладолед и да си се разплаквал, ако някое друго дете седне на първото място. Трябва да си се будил от разговори между птичи Ромеовци и Жулиети. Трябва да си забелязал Афала, Ахтос, Ниня, Росица, Ема, Карина, Циклама и всички останали именни и безименни лодки, които пазят брега – да не му е студено. Трябва да си си купил консерва от паламуд или чернокоп от онова място до кея, което прилича на спирка за хора, които искат да се качат на морето. Без билет. Трябва поне няколко пъти очите ти да се разхождали по лунната пътека. До хоризонта и назад. Да са се пълнили със сълзи от радост, че си тук, а не някъде другаде. Трябва да имаш поне една снимка до котвата на входа на града, която не можеш да покажеш на телефона, защото е у вас, в някой албум от хиляда деветстотин и някоя. Трябва да си бил на преглед при местния доктор, който преди това е преглеждал качеството на същата онази смокинова ракия. Трябва да си спомняш кораба, който дълги години лежеше на плажа и не споделяше с никого пиратските си истории. Трябва да си пребродил всички скали, да си се къпал във всички морски езера между тях, да си ловил раци, да си гонил чадър по плажа, да си удрян от чужд чадър на плажа, да си преяждал с цаца, да си се смял, да са ти се смяли, да си обичал и да са те обичали.

Днес вървя сама из града и събирам всички парчета мен, които съм изпуснала по улиците във всички онези лета. Взирам се в нюансите тюркоазено. Мълча и въпреки че съм преживяла всички тези неща, не мога да кажа, напиша или промълвя нищо друго освен „ах“. Едно ах, съпътствано с усмивка, тръпка, сол, изгрев и един особен мирис. Мирисът на най-голямата любов.

Тази към морето.