Тя. 70% вода, капка чистосърдечност, късове душа и червени кичури в косата. Нето тегло: 56 кг. Произведена на 22.03.2090г. Срок на годност: най-добра до навършване на 33 (след това със запазени вкусови качества).
Той. 70% вода, доза интелект, купчина събрани фасове в джобовете на якето. Нето тегло: 72 кг. Произведен 2073г. Изтекли срок на годност и вяра. Фабрични дефекти: прекалена чувствителност и лудост. И двамата на пазара „Живот“ или животинския пазар. Продават се, но не могат да бъдат купени.
Тя се събуди и избърса потта от челото си. Пак сънува как се движи по поточната линия с още много такива като нея, още безжизнени, глухи, онемели тела. Една от машините се обърка и се стовари върху главата й, сякаш искаше да й сложи капачка. По-добре така да беше станало, вместо да й имплантират мозък, сърце и още 21 грама. На кого му трябват тези съставни части? Станали са вече безполезни, просто пълнеж, за да не бие на кухо. Като дините на съседния щанд, които всички почукват и се правят, че са придобили съвсем ясна представа за вътрешността им. А жените, те никога не са разбирали тази част с почукването, вадят прозрачните си айфони и сканират динята. Безплатно приложение. Към техния платен живот. И нея я бяха почуквали, един грубо, веднага след като я беше купил, на масите за тестване на стоката. Там, при контактите, където можеш да изпробваш коледните си лампички. Може би я бъркаха с украса, да свети само по празниците, да имитира уют и близост. Всъщност за това беше направена, същата, като всички на улицата, само че от другата страна на витрината. На първа страница на промоционалната брошура, по бански, с перфектни форми. Ако си позволеше да качи някой килограм, я прибираха отзад, изолираха я, докато не възвърнеше почти съвършения си вид. Почти, защото съвършенството отдавна се изтърка. Не ги правеха вече такива, чарът се върна на мода. Един друг я купи на първия ден от лятото. Влезе в магазина, за да си вземе мляко и я видя. После в количката – жена и мляко. Касиерката извади последни остатъци любезност от себе си и го поздрави. Той сякаш не я чу. Това я ядоса и тя навря двата си пръста пред лицето му, за да щракне и да го накара да й обърне внимание:
- В брой ли ще плащате?
- Да.
- Точки събирате ли?
- Не.
- От мен да знаете, господине, с това поведение няма да се разберете с това момиче. Пазете я, или лично аз ще се погрижа така хубаво да ви щракнат, че да не можете да пазарувате никога повече. – завърши изречението си с широка усмивка, като че току що му беше пожелала „приятна ваканция“. Той я погледна напълно безчувствено и се обърна към покупката си. Тя се сбогуваше с касиерките, които й бяха станали приятелки, семейство. Пожелаха й никога да не се върне и всички хвърляха надежди и очаквания към клиента, който я купи.
Първите им два месеца заедно бяха красиви. Той я кръсти Ема. И Ема се привърза към него, защото не я беше завързал за себе си. Позволи й да бъде нормална, истинска, като създадена от Бог, а не от завода в Бургас. Разказа й, че преди нея се влюбил, но не в магазин, а на плажа. Живял със съпругата си 7 години, но тя починала в нелепа катастрофа. Призна й, че я беше купил, за да намери заместител, някой да играе ролята на морфин, който притъпява болката. Любов тук не можа да се роди. Затова в края на годината той я върна в магазина, за да й даде шанс да бъде обичана. От някой друг. Но хората, които си купуваха партньори не бяха от най-чувствителните. Това за тях е лукс, като колата и апартамента. Най-богатите си правеха жени и мъже по поръчка. По снимка. Не един и двама брадпитовци можеха да се срещнат на улицата – един в Африка, друг в Китай. Старите идоли, размножени. Тя се върна в магазина. В дните, които не трябваше да стои на витрината, четеше книги. Чакаше.
***
Него дълго време никой не го купуваше. С всички тези странични ефекти. Не искаха да си навличат проблеми. Това не му пречеше. Крадеше от магазина цигари и пушеше на витрината, държеше да покаже, че има и боклуци вътре. От тия стоки, които си стоят там, ама никой не ги взима, защото само ще събират прах. Човек, като се покрие с прах, после не може да се изчисти. Може да пробва с Vanish, ама сърца с белина не се перат. Неговото сърце си беше проблемно, неведнъж викаха линейки или завършваше в изтрезвителя след поредната алкохолна среднощна идилия. Въобще поддръжката му се оказа скъпа и трудна, обаче си имаше закони. Евтаназията, дори за продуктите, не е позволена.
Един ден в магазина влезе странна жена, обаятелна, някак специална. Веднага й личеше. Започна да оглежда хората за продан, разделени в различни категории – произведено в България, последна колекция, втора употреба и т.н. Той беше в сектора с дефектите – по-евтини, по-грозни, повечето, създаващи постоянни проблеми. Тя го загледа… гледа го дълго и накрая му каза:
- На тебе скучно ли ти е тука, какво правиш по цял ден?
Той й хвърли един разточителен поглед, извади цигара и я запали. Какво сега да й обяснява, някаква интелектуалка ли е тая, какво се интересува точно пък от него, дето никой не го е погледнал през всичките тези години, а и с тия лисици, които й стърчат от кожуха прилича на същинска психопатка. Като него. До там го доведоха мислите му и моментът на това осъзнаване продължи дълго. 5 минути нито дума. Накрая тя се обърна и тръгна към изхода, видимо разочарована. Обаче той й подсвирна и извика след нея, като на сервитьорка:
- Да не искаш да ме купиш случайно?
- Имах такива намерения, сравнително изгоден си, напълно подходящ за това, за което те искам. – каза тя, докато крачеше наобратно – съблазнителна, с високите си лилави обувки.
Значи да влезе в употреба, та нали това е най-хубавото, което може да се случи на една стока. Стана, поизтупа се, приглади прошарената си коса и я хвана под ръка. Тя плати и излязоха навън сякаш напускаха някакъв бал.
Вече се казваше Ян. Един месец всеки ден тя го караше да разказва – за това как е живял, какво чувства, какво мисли. Това първоначално го изнервяше. Колкото и парадоксално да е, досега той си беше свободен, непринадлежащ на никого. Накрая обаче тя му каза истината, искаше го, за да играе в театър. Никога досега не беше правен такъв експеримент с човек-продукт.
Репетициите вървяха много добре, всеки ден по три часа в някакво малко мазе. Тя го караше да стига до крайности, чукаше се с него след края на всеки ден, вдъхновена от талантите, които откриваше. През това време той поумня, нещо се пречупи в него, не искаше само да руши и да се противопоставя, поиска да бъде щастлив, известен, богат, да има деца. Абе точно като човек - колкото и да има, винаги иска повече. След премиерата на пиесата новините гръмнаха, той стана звезда, взимаха му интервюта, каниха го в предавания. От издънка стана гений. Ей така, случайно. Засенчи нея, тази, която го беше открила, преобразила и създала отново. Това я озлоби, тя реши че трябва да си отмъсти и го заведе да си направят татуировки, уж в знак на любовта им. Той не знаеше, че ако се причини такава промяна на стоката, тя не може бъде върната в магазина и се изхвърля, обречена. Малко са тези, които обгрижват изхвърлени продукти, предпочитат да се придържат към бездомните кучета. По-лесно, а и пак помага срещу съвестта.
След месец тя се обади да дойдат да си го приберат. Той бесуваше, искаше живота си, парите си. Животът и парите на Ян. Не своите. В колата видяха татуировката. Боже, сякаш камък падна от сърцето на служителите. Сега просто щяха да го оставят до кофата, вече не е тяхна грижа.
***
Тя чакаше да се случи. Нещо. Понякога докато чакаше, гледаше телевизия. Позна го, този от съседния ред в магазина, този мръсник, който й вдигаше полата, когато стана на 12. Тя оцвети черно-белите си спомени за него, винаги й е харесвал по някакъв извратен начин. Не можеше да мисли за нищо друго. Влюби се. Такова наивно, детско. Любов към този от телевизора. Същият ден, когато него го оставиха отвън, тя беше на смяна на витрината. Видя го и не можа да повярва, че е той. Веднага измисли план да отиде да изхвърли боклука, щяха да й позволят. Тя беше от добрите момичета. Излезе от магазина и го заслепи с блясъка, който излъчваха очите й. Той също я помнеше. Това за миг го накара да забрави какво му се е случило. Тя седна до него и започна да говори много бързо, езикът й се заплиташе, дъхът прескачаше, но изля натрупаните в нея камари. Той се усмихна, заговори й тихо, монотонно и тъжно. Накрая каза:
- Имам пари, които не можем да похарчим, защото не сме хора. Имаме чувства, които няма да доведат до нищо. Имаме живот, който не може да остави след себе си друг.
Тя го погледна, усмихна се и каза:
- Освен всичко, което имаме, имаме и този момент, нали?
Прегърнаха се и зачакаха последствията, охраната, дъжда, утрото или вечерта. Все едно. Направени за чакане, пак такива безименни. Защото в това време всеки е никой и никой не е от значение.
