Ако започваш да четеш тези книги, знай, че твоята роля в тях е не по-малко главна. Вътре ще откриеш развръзката и на своята история. Възможно е да се изгубиш. Да, със сигурност ще се изгубиш, но по-важното е, че у теб ще се породи желанието да се потърсиш без да се страхуваш какво ще откриеш. Няма да си сам, твой спътник ще бъде времето. В „Разговор в катедралата“ на Марио Варгас Льоса то е самостоятелен герой, който върши каквото си поиска и те докарва до лудост, защото така майсторски препуска напред и се връща назад в два непълноценно изживени живота. На Сантяго – мъж, недостатъчно смел в изборите си, любовта си, професията си. И Амбросио – мъж, който никога не е имал свободата да избира. Ти през цялото време ще си правиш изводи, ще бързаш, но всъщност до самия край няма да познаваш напълно персонажите. След края също. В „Игра на дама“ на Хулио Кортасар времето няма начало и край, не си сигурен, че е възможно да съществуват и героите й. Сюрреалистични до мозъка на буквите, с които са написани, те пълнят не една, а три книги, събрани между две корици. Ти избираш как и кога да ги прочетеш. Дали да ги свържеш или радикално да ги разделиш. Не мисля, че Орасио ще ти окаже подкрепа във вземането на това решение, защото и той не може да реши – да бъде коравосърдечен нихилист, страстен бохем или опиянен интелектуалец. Той се срива и се изгражда отново след всяка своя мисъл, всяка своя любов и всяка изслушана песен. Ти също ще бъдеш повален и няма да знаеш какво да правиш. Но ще прочетеш някъде извън написаното и въпреки него, че има начин. Не може да няма начин, защото твоето време не е безкрайно за разлика от това в играта на дама. Бъди спокоен, наличието на край е по-малко болезнено. Стигаме до книгата, в която времето изобщо не съществува – кортасаровите „Истории за кронопи и фами“. Там ще намериш инструкции за действия, които вероятно досега не си осъзнавал, че правиш или такива, които не ти се е налагало да извършваш. И ще се замислиш – защо не виждам, защо имам кърпа пред очите, защо не мисля, защо не „размеквам тухлата ден след ден и не си проправям път през лепкавата субстанция, наричаща се свят“? Ако продължиш успешно изречението, започващо със „защото“, значи вече си се превърнал в кроноп, който знае, че някъде по пътя го очаква знание, което ще отмени всички останали.
p.s. Преди да отвориш книгите, вземи всички провизии, които мислиш, че ще ти потрябват. На добър час, човече!
