Андалусия

Тази нощ отидох в кухнята. Намазах си филия с безсъние. Сега лежа върху трохите с изцъклени очи. Чакам ръката на Бунюел да дойде и да ги разреже, за да изтекат всичките ми тайни. Ако беше дошъл да ме попита, щях да му кажа, че бръснач в днешно време може да поръчаш от интернет. Но Бунюел сигурно се е преродил в куче и не може да говори. Някой загрижен е наел хор от домашни прислужници, които нахлуват през вратата, започват да се въртят около мен и да пеят„Метли от миглите ви ще съшием и всичко ще блести от чистота“. Минават часове, в които гледам все нагоре, защото през тавана чудесно се вижда небето. Тишината ми подсказва, че съм сама. Даже трохите ги няма. От чистотата ми се повдига и повръщам. Заспивам с тайните си.

Хубаво е човек да има какво да изповяда, когато срещне свещеник в съня си. Моя го намерих в петдесетарски бар с аналогови цветове. Говоря без да си поемам дъх. Единствените паузи са, за да отпия. Мисля, че е водка, защото говоря наистина дълго и успявам да надвикам Елвис Пресли, който излиза от джубокса. По някое време от сламката ми се чува звукът на празнота. С него свършват и думите ми. Вместо Амин, паля цигара. Будя се след няколко дни гола.

Със съжаление откривам, че тайните ми са се върнали при мен, а на небесния простор виси нощницата ми.

super mario

Като малка вярвах в Дядо Коледа. До един ден, в който нервирах майка ми толкова, че тя ми каза „Няма Дядо Коледа. Аре да те видя сега на кой ще пишеш писма и кой ще ти носи подаръци“. Ревах малко и без глас, за да не я ядосвам повече. Много богове имах тогава и ме беше страх, че тя може да ги убие за един миг. Като пораснах разбрах, че всички богове всъщност са мъртви.
Все тая. Следващата Коледа дойде. Тогава през декември още валеше сняг. Майка ми се правеше, че Дядо Коледа е възкръснал. Сочеше ми през прозореца къде е паркирал шейната и аз се правех, че го виждам. На вратата се звънна. Започнаха да ме бутат „Айде, тичай да отвориш, ние все пак живеем в панелка и нямаме комин. Дядо ти Коледа на крака ти е дошъл“. На прага ни имаше пакет. В пакета – игра. Нинтендо. Със сигурност знаех, че този, който я е донесъл няма брада, червен костюм и елени. Включихме я. Супер Марио бързо зае мястото на Дядо Коледа в моята лична библия. И като всеки себеуважаващ се бог започна да ме учи кое как в този живот. Като ядеш гъби, порастваш. Като ядеш цветя, ставаш безсмъртен. Стреляш по лошите, които ти се изпречват на пътя. Разбиваш тухлените стени с лекота, а някои даже ти плащат за свършената работа. Ако си смел и скачаш достатъчно високо, стигаш замъка. Ако не се отказваш, намираш принцесата. В моя случай - принца. До днес не съм убедена, че е логично да се боря със змея, за да достигна принца. В краен случай, ако някога успея да се превърна в истинска дама, ще заема ролята на принцесата. Макар че тя е невъобразимо скучна.
Превъртях играта и вярата си. От гъбите халюцинираш. От цветята ставаш щастлив, но не и безсмъртен. Ако си смел и скачаш високо, някой ти реже крилата, защото не може ти да имаш, а той да няма. Ще ти се да стреляш по този някой. Дори си трениран – безброй часове с пистолета по патиците в телевизора. Но не можеш. Ръцете ти са в джобовете. В тухлени стени се блъскаш само като си пиян и обикновено ти даваш пари. На таксито, за да те прибере преди да си си разбил главата. Не стигаш замъка, но разбираш, че и това, което имаш е замък. Зависи от очите. А принцът… Той е самият змей понякога. И не е само един, въпреки че все още ти се иска.
Сори, но боговете не работят. Не вярвам в тях. Вече вярвам в хора. Някои имат сърца. За разлика от Супер Марио.

прекалено си ти

Напиши се на times new roman, а после се изтрий
защото мразиш шрифта, а не себе си
Запали си пак цигара от пакета, който си скрила под леглото
Прати по дима послание на н(его)якого
Сбъдни всичко, което написа на ръка миналата година
Превъзмогни думите си и им сложи точка
. Безкрайността всички я искат, но никой не я взима
Заслушай се в диалектите на земята
Намери преводач на езика на сърдечния ритъм
След обясненията пак остани неразбрала
Оближи чужденците с признанията си
Ако те оближат и те, значи са ти повярвали
Завържи морски възел в главата си
и се смей неловко на истината
Изгреби грима от дюшека, на който заспиваш
и нарисувай спомените си като клоуни върху чаршафите
Разтвори аспирина в снега пред вратата
за да излекуваш всички, които стъпят на прага ти
Стисни юмрука си и виж, че си с 30 и 31 дни едновременно
Слушай и изпълнявай, момиче от огледалото
Нямам време за седем години нещастие
Прекалено си ти, за да ми бъдеш само въображаем приятел
Прекалено съм аз, за да ме живееш напразно

виновна е луната

На идване зарових поезията си. Около нея някъде посях костилка зрялост. Костилка логичност. Костилка сигурност. И костилка надежда, че другите костилки ще поникнат.
Градът, в който живея сега чака да го населиш, за да се превърне в населено място. Да населиш, да насилиш, да се вселиш. Всеки нещо чака. Не им обръщай внимание. На тях, и на зимата. Минусът в градусите е тире между нашите сложни съществителни имена. Ще намеря някой да промени правилата, за да не си останем полусляти. Ще му кажа, че е в името на локалното затопляне. Той ще ме разбере погрешно. Чуваш ли го как тича, как се пребива по стълбите, как бърза, как пръхти на вратата и се опитва да се напъха в ключалката. Заключих. И се изгубих в малката стая. На балкона мътя яйцата на някоя кукувица. Но е възможно и да са моите. Оттам те виждам идеално. Как пресичаш неправилно. Ако беше изчакал зеленото, щеше да видиш как изгрява луната. Ако беше изчакал зеленото, можеше да намеря начин да те пусна в малката стая. Щях да намеря някой да разбие вратата. Той щеше да ме разбере погрешно. Чуваш ли как се трупат хора, как гледат и си шушукат, алармата включиха. Полиция. Между всяка дума курва. Мен ли така наричат, бог ли, професията ли, държавата? Дребното хулиганство ще си го изпера и изсуша на парното, което между другото не работи много добре. Но нали знаеш, някой ще дойде, ще го поправи и ще почне да ми обсъжда прането. А след едно дребно хулиганство, още едно нищо не значи. Чудя се ти какво можеш. За какво да те потърся? Обидно е да си все в периферията на разказа.
На тръгване осъзнах, че не съм поливала костилките. Все тая. Невинаги се намира някой с лопата, който да ти изрови поезията.

човек не е остров

Герои:
аз – всеки човек
ти – всеки човек
риба – надежда

(вчера)
Островът – далечен, скъп, нахално красив, утопичен и по робинзонски сам. Ти – далечен (макар да си в същата стая), скъп (единствен и неподражаем), нахално красив (по сърце, по душа, по ум), утопичен (ще те имам, няма да те имам, ще те имам, няма да те имам – на маргаритката в мозъка ми никога не й свършват листата) и по робинзонски сам (с колкото и хора да си заобиколен). Губиш си минутите в думи – каза рибата, която улових в канала между острова и теб. Цял живот го пътувам тоя маршрут между самотата и срещата. Губя си минутите в риби, които никога не ми изпълняват желанията и не ми дават отговори къде ми е мястото. Затова давя колебаещото се аз в думи. Думи, после бутилка, после тапа, после вода и накрая ти. И отначало - вода, тапа, бутилка, думи. Те казват по-малко от очите ми, когато те гледат просешки. Цялата непохватност на общуването съм събрала в листа. Не искам отговор. Искам да ми пуснеш стотинки в душата.

(днес)
Определение за остров: земя, обградена от душа. Определение за теб: душа, обградена от земя. Най-лесно изглежда да се разходя по брега на острова. Вятърът мирише на души. Огладнявам за някого. Не е лесно да си гладен. Най-трудно изглежда да се разходя по теб. Само си го представям. Как стъпвам по ходилата ти, по коленете ти, там където се съединяват бедрата ти, по гръбнака ти, спъвам се в ключиците и се просвам върху носа ти – така че като погледнеш с двете очи към него, да мога да се смея на събраните в средата ириси. За да направи място на тази илюзия, стомахът ми така се е свил, че не може да огладнее, нито да се засити. Утре ще го пробвам наистина – казвам на рибата, а тя не ми вярва.

(утре)
Островът – самота. Ти – заедност. Оставям се на течението. А ако то не работи се лутам до полудяване. Неосъщественият будист в мен търси взаимност и не знае как да я получи. Вместо сал, си майсторя мегафон и крещя „Чуй ме“. Дотам ни докара времето. Да се боричкат един върху друг крясъците на хиляди мен и хиляди теб. Не сме острови, но там живеем от страх да се научим да плуваме. Сглобете си островите – вика рибата в последните си подмятания. Възможно ли е да умре рибата, която иска само да направим архипелази от човеци, измежду които да плува. Идвам. Ще си напълня обувките с вода преди да заменя рибата с теб.

очивочи

изрових си главата от пясъка
и научих очите си да те прегръщат
нищо че всяка минута беше различен
и едновременно един и същи(човек)
очите могат
да превеждат езика ти
да се надигат на пръсти и да посягат плахо към висините ти
да свалят незабелязано очилата ти
да примижават пред среброто в косата ти
да плуват в езерата ти и да акустират в зеницата ти-остров
да пазят образа ти кристален, макар да са пълни със сълзи
ако ги имаш, очите чупят стъклата ти
разказват ти вицове
а после по детски се разплакват и мълчат
защото ти вече знаеш

нашите очи
се срамуват
и горят
и се гонят
а после не помнят
срещат се тук и сега
пипат с обезумелите си пръсти навсякъде
преплитат се
и
продължение не съществува

нашите очи
викат вятъра
да дойде да ни види
теб през мен
и мен през теб
отварят врати
гъделичкат го с мигли
студен дъх през ирисите отива в петите ни
и
се прибираме с тръпките вкъщи

когато тялото благодари на очите ми
за всичко това и неизписаното
ги затваря
и къс по къс
събира всички очи в сън
събуждам се
настръхнала
и ми се струва
че съм вселена

Какво къде

Отварям. Затварям. Пия. Плюя. Идвам. Връщам се. Не отговарям за действията си, докато разплитам косата си. Умножих се по три. За да мога да плача, крещя и моля за пощада едновременно. Равна съм на едно желание. Да се превърна в локва и да чакам вас, които никога не съвпаднахте с измислиците ми. Да знаете, че колкото и предпазливо да стъпвате, някъде съвсем неочаквано ще опръскам крачолите ви. Стъпка след стъпка, подметка след подметка, ще се превърна в кал. Така или иначе ни е спукана работата. Въздухът ще ни свърши. Водата ще ни свърши. По-добре веднага да станем кал. Иначе ще обърнем коремите си като риби и ще чакаме някой да ни изхвърли в тоалетната чиния и да пусне водата. За да изпеем последната си песен. За всеки си има ред. За всеки си има казанче. За всеки си има мелодия. Някое фадо, някой Рей Чарлс или Горан Брегович. Според региона. Слушам. Пия. Танцувам. Спъвам се. В различен ред , а все в едни и същи пространства.
Този текст е превод на мълчанието ми, докато вие ме питате „и какво“, „той нищо ли не каза“, „защо спря“ и други несъстоятелни въпроси. По устните ми се чете „НИЩО“. А ако е било нещо, паметта ми го е изтрила, защото малко се измори. Вече слага печат „ПАРАДОКС“ на спомените и ги прибира в черната кутия. За да може специализираните екипи да се посмеят, като я намерят след катастрофата. Пък дано някой се престраши да каже „пу за мене“ и да си я сложи на рафта до изцапаните панталони.