Какво къде

Отварям. Затварям. Пия. Плюя. Идвам. Връщам се. Не отговарям за действията си, докато разплитам косата си. Умножих се по три. За да мога да плача, крещя и моля за пощада едновременно. Равна съм на едно желание. Да се превърна в локва и да чакам вас, които никога не съвпаднахте с измислиците ми. Да знаете, че колкото и предпазливо да стъпвате, някъде съвсем неочаквано ще опръскам крачолите ви. Стъпка след стъпка, подметка след подметка, ще се превърна в кал. Така или иначе ни е спукана работата. Въздухът ще ни свърши. Водата ще ни свърши. По-добре веднага да станем кал. Иначе ще обърнем коремите си като риби и ще чакаме някой да ни изхвърли в тоалетната чиния и да пусне водата. За да изпеем последната си песен. За всеки си има ред. За всеки си има казанче. За всеки си има мелодия. Някое фадо, някой Рей Чарлс или Горан Брегович. Според региона. Слушам. Пия. Танцувам. Спъвам се. В различен ред , а все в едни и същи пространства.
Този текст е превод на мълчанието ми, докато вие ме питате „и какво“, „той нищо ли не каза“, „защо спря“ и други несъстоятелни въпроси. По устните ми се чете „НИЩО“. А ако е било нещо, паметта ми го е изтрила, защото малко се измори. Вече слага печат „ПАРАДОКС“ на спомените и ги прибира в черната кутия. За да може специализираните екипи да се посмеят, като я намерят след катастрофата. Пък дано някой се престраши да каже „пу за мене“ и да си я сложи на рафта до изцапаните панталони.

вечността на една чайка

Сгушвам погледа си в смокините, перушината си в бриза, а любовта си в хоризонта. Целувам се с морето само когато огладнея. След това нямам пропуснати обаждания. „Някъде“ ми стига. Оглеждам се в кладенеца на предишната ми недостатъчност. Вътре се дави едно мръсно момиче. Не моля никого за помощ. Не искам да моля никого за помощ. „Повече“ е утопия, която живее в каравана. Затова няма повече. Последен поглед надолу. Изплювам съвестта и съжалението си вътре. Пяната първо се задържа на повърхността. После попива в косата на давещото се момиче, което няма да потъне. Но няма и да изплува.

Тялото на чайката се отделя от ръба на кладенеца. Първо човката. После плещите, раменните пера, опашката. В кладенеца се отразява само бъдещето, където разните там чайки-момичета са напуснали картината и са спрели да сричат вълните. Не носят най-необходимото, а го намират, когато им потрябва. Винаги ще настръхват при допира с водата и ще се молят някой да не огладнее и да не им отскубне перата. Защото няма да помолят за помощ. Те вече не молят за помощ. Помолят ли, ще се удавят.

Голото й тяло лежи на плажа. Морето го беше изхвърлило или то му се беше изплъзнало. Никой не знаеше какво се е случило вътре. Сплъстена коса, пълна с пясък уста, вкопчени в нищото пръсти. Ако имаше някой там, щеше да се влюби. Веднага. Щеше да опита да я вземе със себе си, за да започне да му принадлежи. За щастие нямаше никой. По някое време една зъзнеща душа изписа на пясъка нещо. Помощ, Джонатан Ливингстън. Добре съм, но имам нужда от помощ. Сега продължава да лежи там и чака някоя човка да я клъвне по рамото, за да се събуди и да отиде да си купи телефон.

Пътешествие през магическия реализъм на Хулио Кортасар и Марио Варгас Льоса

„Разговор в катедралата“, „Игра на дама“ и „Истории за кронопи и фами“

Ако започваш да четеш тези книги, знай, че твоята роля в тях е не по-малко главна. Вътре ще откриеш развръзката и на своята история. Възможно е да се изгубиш. Да, със сигурност ще се изгубиш, но по-важното е, че у теб ще се породи желанието да се потърсиш без да се страхуваш какво ще откриеш. Няма да си сам, твой спътник ще бъде времето. В „Разговор в катедралата“ на Марио Варгас Льоса то е самостоятелен герой, който върши каквото си поиска и те докарва до лудост, защото така майсторски препуска напред и се връща назад в два непълноценно изживени живота. На Сантяго – мъж, недостатъчно смел в изборите си, любовта си, професията си. И Амбросио – мъж, който никога не е имал свободата да избира. Ти през цялото време ще си правиш изводи, ще бързаш, но всъщност до самия край няма да познаваш напълно персонажите. След края също. В „Игра на дама“ на Хулио Кортасар времето няма начало и край, не си сигурен, че е възможно да съществуват и героите й. Сюрреалистични до мозъка на буквите, с които са написани, те пълнят не една, а три книги, събрани между две корици. Ти избираш как и кога да ги прочетеш. Дали да ги свържеш или радикално да ги разделиш. Не мисля, че Орасио ще ти окаже подкрепа във вземането на това решение, защото и той не може да реши – да бъде коравосърдечен нихилист, страстен бохем или опиянен интелектуалец. Той се срива и се изгражда отново след всяка своя мисъл, всяка своя любов и всяка изслушана песен. Ти също ще бъдеш повален и няма да знаеш какво да правиш. Но ще прочетеш някъде извън написаното и въпреки него, че има начин. Не може да няма начин, защото твоето време не е безкрайно за разлика от това в играта на дама. Бъди спокоен, наличието на край е по-малко болезнено. Стигаме до книгата, в която времето изобщо не съществува – кортасаровите „Истории за кронопи и фами“. Там ще намериш инструкции за действия, които вероятно досега не си осъзнавал, че правиш или такива, които не ти се е налагало да извършваш. И ще се замислиш – защо не виждам, защо имам кърпа пред очите, защо не мисля, защо не „размеквам тухлата ден след ден и не си проправям път през лепкавата субстанция, наричаща се свят“? Ако продължиш успешно изречението, започващо със „защото“, значи вече си се превърнал в кроноп, който знае, че някъде по пътя го очаква знание, което ще отмени всички останали.
p.s. Преди да отвориш книгите, вземи всички провизии, които мислиш, че ще ти потрябват. На добър час, човече!

мигновения

Вътре влизаш преди да си отворил вратата. Вдишваш за последно самичък. Нещо изскърцва в теб, докато преминаваш прага. Отваряш и в тялото си една врата. Води към килера, пълен с думите, от които се страхуваш и не можеш да изречеш. Или няма на кого. Искаш ли да ги изпишеш бавно по асфалта, за да ги чакаш след това да пораснат. В мостове между теб и другите. В мостове между теб и теб. Или просто мостове. За да има по какво да се рисуват графити, които да засищат разстоянията ти. Гладни са, познавам ги.
Днес наяждаш очите си с висящи по стените тела. Пипаш несъзнателно кожата си, придържаш я. Да стои далече от земята. Че ще се приближи някой ден. Много ще се приближи и ще я целуне. За сбогом и здравей едновременно. В този ден косата ти ще е синя и няма да се спуска по рамената ти, няма да гали врата ти. Затова сега търпиш да те задушават нечии непознати ръце. Памучни. Близки. Топли. И мен са ме стискали тези ръце. Но и двамата ще живеем.
Сближаваш се с човек, който не си познавал. Човек, който всъщност си ти. Започваш да се въртиш около оста си, докато се опитваш да протегнеш едната си ръка към другата. А ръцете ти са заети да късат цветята, поникнали отникъде. Много букети набра. Видях те с тях на улицата – букети от нищо. За какво са ти бе, човек. Навън е пролет.
На улицата вървиш по-бавно, защото усещаш, че с всяка крачка се приближаваш по-близо до себе си. Сърцето ти тича напред. Хвана предишното такси. Сърцето ти няма какво да го уморява. Ще стигне първо у вас. Ще легне да спи. Ти ще влезеш на пръсти, ще затвориш вратите и ще го завиеш. А аз ще гледам през прозореца.
Като се събудите вече ще можете да говорите.

копривщица

настъпили сте ми съкровището, госпожо
а малката жена улавяше мислите ми
във фотоапарата си

лентата не може да мисли
лентата само шепти

не ви работят очите, госпожо
а погледът й засядаше в екрана
вместо да допре до него ухото си

ушите не мигат, не спят
виждат по-ясно
опаковат откраднати образи

къде си изгубихте вселената, госпожо
а по гумите на автобуса се видяха издълбани
координатни системи
България, Европа, светът

ето ме и мен там - лист хартия, госпожо
и релефни върху него сетивата ми
деформацията предстои

заличаване
заличав
за теб е това, госпожо, на която говоря на ти
в писмото си за слушане

грешки на формата

кекскекскекскекс
идва от поточната линия на живота
не му се събираме във формите
носим бакпулвер
в големи количества
ще родим нова форма
където да се вмества
цялата ни незначителност
и ще я гледаме с влюбено око
макар и трето
вперено в една единствена -
нашата форма
невидима за други очи
невъзможна за живеене
в единствено или множествено число
само дом на измислиците ни
ние – извън и отвъд
обречени на безформеност
и размазаност
страдащи от вечна жълтеница
вследствие на развалените яйца
от които сме направени
за да ни ръфат
човекоподобни

черници

Възможности за сетивност почти няма. Цветове също. Само моите представи за сетивност и цветове. Е, и тези на другите около мен. В черна дупка сме с късчетата си живот. Как една черна дупка може да говори и да не бъде само черна? Говорейки да ти гъделичка съзнанието, а чернеейки да ти свети в очите. Как една черна дупка може да бъде дом? На много черни хора, които се виждат и са мрак. Скрити и сигурни. Стабилни. Но в тихото се чуват и скърцането и стърженето, та дори и отсъствието. Но къде сме си изгубили очите? В изкривеното, разрушено пространство. Докато си ги търсим си бием главите и крещим. Нашите лозунги. И все намираме изход, който нито е, нито не е.